Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Докато изпълнят поръчката, Борн мислеше трескаво, като се опитваше да си припомни малкото, което знаеше за Френския чуждестранен легион.

— Много неща са се променили за девет години, Морис.

„Колко лесно излизат думите от устата ми“ — помисли си Хамелеона.

— Ти защо искаш да се запишеш, Ралф?

— Смятам, че това е най-умното, което мога да направя — това е начин да изчезна за няколко години, като под няколко разбирам минимум пет.

— Ако оцелееш през първата, mon ami! — вметна Морис.

— Морис е прав. Трябва да го слушаш. Офицерите са ужасни…

— И всичките са французи! — добави белгиецът. — Поне деветдесет процента. Може би на триста чужденци един успява да стане офицер. Не трябва да се заблуждаваш в това отношение.

— Но аз съм висшист. Инженер.

— Тогава ще те накарат да направиш чудесни нужници за лагерите и да проектираш идеални дупки в тях — разсмя се Морис. — Кажи му, Франсоа. Обясни му как се отнасят със savants 37 37 Учените; тук — многознайковците (фр.) — Б. пр. .

— На първо място образованите трябва да знаят как да се бият — каза Джейсън, като се надяваше да е прав.

— Точно така! — възкликна белгиецът. — Тъй като тяхната ученост е подозрителна. Дали ще се съмняват? Дали ще размишляват, след като им се плаща само за да изпълняват заповеди?… О, mon ami, на твое място не бих изтъквал своята erudition 38 38 Начетеност (фр.) — Б. пр. .

— Разкрий я постепенно — добави Борн. — Когато имат нужда от нея, а не когато ти се иска да я покажеш.

— Bien! — извика Морис. — Той знае какво говори. Истински legionnaire е!

— Умееш ли да се биеш? — попита Джейсън. — Можеш ли да убиеш човек?

— Аз убих моята годеница, двамата й братя и техен братовчед — само с един нож в ръцете. Тя беше голям банкер в Нешвил, а те я криеха, защото им даваше доста пари… Да, господин Франсоа, мога да убивам.

Полицейска хайка за лудия убиец от Нешвил.

Млад инженер с обещаващо бъдеще се изплъзва от полицейската мрежа…

Докато гледаше лицето на младия американец, Борн си спомни заглавията на вестниците отпреди няколко години.

— Отивай в Легиона — каза той.

— Ако се наложи, господин Франсоа, мога ли да ви използвам като поръчител?

— Това няма да ти помогне, млади човече, по-скоро може да ти навреди. Ако те притиснат, кажи истината. Тя е твоята препоръка.

— Aussi bien! 39 39 Точно така! (фр.) — б. пр. Той познава добре Легиона. Те не вземат маниаци, но — как се казваше?

— Oui. Гледат на това по различен начин, когато — encore, Франсоа?

— Когато има смекчаващи вината обстоятелства.

— Разбираш ли? Моят приятел Франсоа не е глупав. Чудя се как ли е оцелял.

— Като не съм го показвал, Морис.

Един келнер с най-мръсната престилка, която Джейсън някога бе виждал, плесна белгиеца по врата.

— Votre table, Rene 40 40 Вашата маса, Рьоне (фр.) — Б. пр. .

— Е, какво пък — сви рамене мъжът. — Още едно име. Quelle difference? 41 41 Има ли някакво значение (фр) — Б. пр. Ще похапнем и ако имаме късмет, може и да не бъдем отровени.

След два часа, през които Морис и Ралф изпиха четири бутилки vin ordinaire 42 42 Обикновено вино (фр.) — Б. пр. със съмнителна на вид риба, „Сърцето на войника“ пристъпи към нощния ритуал на издръжливост. От време на време ставаха сбивания, прекратявани от мускулести келнери. Гърмящата музика навяваше спомени за изгубени и спечелени битки и те предизвикваха спорове между старите войници, били всъщност щурмови отряди и пушечно месо, едновременно негодуващи и изпълнени с гордост, че са оцелели, тъй като бяха останали живи, въпреки кръвта и ужаса, за който техните офицери със златни ширити нямаха никаква представа. Това бе тътенът на всички обезправени войници от времената на легионите на фараоните до пехотинците от Корея и Виетнам. Офицерите издаваха заповедите си далеч зад фронтовата линия, а войниците умираха, за да изпълнят мъдрите им повели. Борн си припомни Сайгон и не можеше да не оправдае съществуването на „Сърцето на войника“.

Главният барман — огромен, плешив мъж с очила с метални рамки, взе слушалката на телефона, скрит отдолу в далечния край на бара, и я вдигна към ухото си. Джейсън го наблюдаваше между движещите се фигури. Човекът огледа претъпканото заведение — може би това, което чу, беше важно, а което видя, не бе за изпускане. Той отговори кратко, мушна ръка под бара и я задържа там известно време — беше избрал някакъв номер. Отново заговори бързо, после остави спокойно слушалката. Това приличаше на последователността от действия, описана от стария Фонтен на остров Транкуилити. Съобщение получено, съобщение предадено. И на края на тази линия беше Чакала.