Джон Гришам - Завещанието

Имуществото, което щеше да получи по условията на последното завещание на баща си, щеше да бъде поставено в попечителски фонд, носещ нейното име, защото не бяха измислили нищо по-интересно. Главницата щеше да остане недокосната в продължение на десет години, а лихвите да се използват за благотворителни цели. След десет години 5 процента от главницата годишно, заедно с лихвите и другите приходи можеха да се използват по усмотрение на попечителите. Годишните суми щяха да се използват за различни благотворителни цели, като ударението трябваше да пада върху дейността на мисията „Племена на света“. Клаузите обаче бяха формулирани толкова свободно, че попечителите можеха да използват средствата буквално за всяка добра цел. Главен попечител беше Нийва Колиър и тя получаваше пълномощия да назначи още десет попечители, които да помагат в работата. Те щяха да управляват средствата и да се отчитат пред Рейчъл, ако тя поиска.

Ако Рейчъл не желаеше, можеше никога да не види или да докосне парите. Фондът щеше да се управлява от адвокати, посочени от „Племена на света“.

Решението беше удивително просто.

Трябваше само подпис — Рейчъл Лейн или както там беше новото й име. Един подпис върху споразумението за фонда, още един върху споразумението с наследниците и наследството на Фелан повече нямаше да предизвиква фойерверки. Нейт щеше да продължи напред, да се изправи пред проблемите си, да изпие горчивата чаша и да се заеме с изграждането на новия си живот. Гореше от нетърпение да започне час по-скоро.

Ако Рейчъл откажеше да подпише тези документи, трябваше да подпише декларация, че се отказва от претенции. Не беше длъжна да приеме наследството, но трябваше да уведоми за това съда.

Отказът й от наследство щеше да ликвидира завещанието на Трой — щеше да е валидно, но неизпълнимо. Активите нямаше да има къде да отидат, така че на практика ситуацията щеше да е същата, както ако не беше написал завещание. Законът щеше да раздели наследството на шест части, по една за всеки наследник.

Как ли щеше да реагира тя? Искаше му се да мисли, че ще се зарадва, когато го види, но не беше убеден, че ще е така. Спомняше си как му махаше от брега малко преди да го повали треската. Беше сред своите хора, отпращаше го, казваше му „сбогом“ завинаги. Не искаше да я занимават с дребните светски проблеми.

Когато малкият „Гълфстрийм“ спря пред терминала на летището в Корумба, Валдир го очакваше. Беше един през нощта и нямаше никакви хора. Само няколко малки самолета се виждаха в другия край на асфалта. Нейт ги погледна и се зачуди дали вече са успели да върнат от Пантанал машината на Милтън.

Срещнаха се като стари приятели. Валдир се впечатли от здравия му вид. Последния път, когато го бе видял, Нейт се тресеше от болестта и бе заприличал на скелет.

Потеглиха с фиата на Валдир и веднага отвориха прозорците. Топлият влажен въздух духаше в лицата им. Пилотите щяха да се придвижат до града с такси. Прашните улици бяха пусти — наоколо нямаше жива душа. Стигнаха до центъра и спряха пред хотел „Палас“. Валдир му подаде ключа.

— Стая двайсет и две — каза той. — Ще се видим в шест.

Нейт спа четири часа и когато утринното слънце се промъкна между сградите, той вече чакаше отпред, на тротоара. Небето беше ясно и това бе първото, което забеляза. Дъждовният сезон бе свършил преди месец. Беше по-хладно, макар че в Корумба дневните температури рядко падаха под двайсет градуса.

В тежкия си сак Нейт носеше всички документи, фотоапарат, нов сателитен телефон, пейджър и половин литър от най-силния препарат против комари, малък подарък за Рейчъл и два комплекта дрехи. Всичките му крайници бяха покрити — дълги крачоли, дълги ръкави. Може би щеше да му е горещо и некомфортно с тези дрехи, но щеше да е спокоен, че няма да го хапят никакви насекоми.

Валдир дойде в шест и двамата се отправиха към летището. Градът бавно се пробуждаше. Валдир беше наел хеликоптер от Кампо Гранде за по хиляда долара на час. Имаше двама пилоти, можеше да качи четирима пътници и да прелети триста мили без зареждане.

Валдир и пилотите бяха проучили картите на Джеви на река Ксеко и притоците й. Когато нямаше наводнения, в Пантанал бе доста по-лесно да се ориентираш както от въздуха, така и по реките. Те бяха в коритата си. Езерата също се бяха прибрали в бреговете си, фермите бяха над водата и можеха да се видят.

Нейт се качи в хеликоптера, като се опитваше да не мисли за последния си полет над Пантанал. Шансовете сега бяха на негова страна — вероятността да претърпи катастрофа в два последователни полета беше много малка.