Джон Гришам - Завещанието

Валдир предпочете да остане в града, близо до телефона. Не обичаше да лети, още повече на хеликоптер и над Пантанал. Когато се издигнаха, небето беше ясно и безоблачно. Нейт беше закопчал предпазния колан, на главата му имаше шлем. Полетяха над река Парагвай. Отдолу им махаха рибари. Малки момчета, нагазили до колене във водата, вдигаха глави нагоре и ги гледаха. Минаха над лодка, натоварена с банани, която се движеше на север, в тяхната посока. След това видяха още едно старо корабче, пътуващо на юг.

Нейт привикна с шума и вибрациите на машината. В слушалките чуваше пилотите, които разговаряха на португалски. Спомни си „Санта Лора“ и махмурлука, който бе преживял последния път, когато излизаше от Корумба.

Издигнаха се на сто метра и продължиха хоризонтално. След трийсет минути се появи търговският пункт на Фернандо.

Разликата между дъждовния сезон и сега беше поразителна — Пантанал пак беше набразден от множество реки и блата, но когато водата се бе оттеглила, всичко изглеждаше много по-зелено.

Продължиха да летят над Парагвай. Небето си оставаше все така ясно и слънчево. Все пак Нейт продължаваше да се оглежда — бурята, която на Коледа ги бе принудила да се приземят със самолета на Милтън, бе връхлетяла съвсем ненадейно откъм планините. След още малко хеликоптерът се спусна по-ниско и пилотите започнаха да сочат нещо с ръце, сякаш бяха открили целта си. Нейт чу няколко пъти да казват „Ксеко“ и видя някакъв приток. Разбира се, не помнеше нищо за река Ксеко — когато пътуваха по нея, той беше на дъното на моторницата, увит с палатка, и му се искаше да умре. Свиха на запад и полетяха над Ксеко, към планините на Боливия. Пилотите започнаха да се взират надолу. Търсеха някакво корабче, боядисано в жълто и синьо.

Джеви чу боботенето на хеликоптера и веднага изстреля оранжева сигнална ракета. Уели направи същото. Ракетите горяха ярко и оставяха следи от синкав дим. След минута машината се появи и направи кръг.

Джеви и Уели бяха разчистили с мачете голяма площадка сред храсталаците на около петдесет метра от реката. Личеше си, че мястото е било под вода само месец преди това. Хеликоптерът се полюшна и леко се спусна на земята.

След като двигателят угасна, Нейт изскочи навън и прегърна приятелите си. Не ги беше виждал повече от два месеца, а фактът, че отново е тук, бе изненада и за тримата.

Не биваше да губи никакво време. Нейт се опасяваше от бури, наводнения и комари, така че искаше всичко да приключи колкото се може по-бързо. Отидоха при корабчето на брега. До него беше привързана съвсем нова моторница, която, изглежда, щеше да направи първото си плаване. На кърмата й бе монтиран блестящ чисто нов извънбордов двигател — благодарение на наследството на Фелан. Нейт и Джеви се качиха веднага, сбогуваха се с Уели и пилотите и потеглиха.

Джеви обясни, като крещеше, за да надвика рева на двигателя, че индианските селища са на два часа път. С Уели бяха пристигнали предишния ден с корабчето. Реката бе станала твърде малка дори за него, така че бяха спрели край първото достатъчно равно място, за да може да кацне хеликоптерът. След това с моторницата се бяха приближили до първото от индианските селища. Джеви беше разпознал мястото и бе спрял, преди индианците да ги чуят.

Два часа, може би три. Нейт се надяваше да не са пет. По никакъв начин не смяташе да спи на земята, в палатка или в хамак. Този път не възнамеряваше да рискува с джунглата. Твърде добре си спомняше ужаса от болестта. Ако не успееше да открие Рейчъл, щеше да се върне в Корумба с хеликоптера, да вечеря с Валдир, да спи в легло и да опита отново на следващия ден. Ако се наложеше, с парите от наследството можеше да купи проклетата машина. Джеви изглеждаше уверен в успеха, което не бе нещо необикновено. Моторницата пореше водата с голяма скорост, двигателят беше мощен и работеше безупречно — бе истинско удоволствие да слушаш равномерното бръмчене. Нищо не можеше да ги спре.

Нейт отново се почувства хипнотизиран от красотата на Пантанал — алигаторите, които се скриваха в плитчините, когато минеха край тях, птиците, които се спускаха над реката, величествената усамотеност на всичко наоколо. Тук нямаше никакви ферми. От векове единствените човешки същества по тези места бяха индианците.

Само преди двайсет и четири часа седеше на верандата пред къщата, гледаше лодките в залива и чакаше да му се обади отец Фил, за да каже, че отива да работи в сутерена. Сега трябваше да мине цял час, преди напълно да осъзнае, че отново е в Пантанал.