Джон Гришам - Завещанието

Реката не му се струваше позната. Последния път, когато откриха селището на индианците ипика, се бяха заблудили, бяха изплашени, мокри, гладни и разчитаха на един млад рибар да ги упъти. Нивото на водата беше високо, околността изглеждаше различно.

Нейт гледаше към небето, сякаш очакваше оттам да започнат да падат бомби. Беше сигурен, че ще обърне моторницата още при първия тъмен облак, появил се на небето.

След малко един завой на реката му се стори някак познат — може би бяха близо. Дали тя щеше да го посрещне с усмивка? Щеше ли да го прегърне и да поиска да седнат под сенника, за да побъбрят на английски? Беше ли възможно да е тъгувала за него или дори да е мислила за него? Беше ли получила писмата му? Беше средата на март, пратката й би трябвало да е пристигнала. Беше ли получила новата лодка и медикаментите?

Или може би щеше да побегне? Да отиде при вожда и да поиска от него да я защити, да прогони американеца? Щеше ли изобщо да има възможността да я види?

Този път щеше да е твърд, много по-настойчив отпреди. Не беше негова вината, че Трой бе написал такова нелепо завещание, нито пък беше в състояние да промени факта, че тя бе негова незаконна дъщеря. Тя също не беше в състояние да промени каквото и да било — просто трябваше да му окаже съдействие. Или да се съгласи за попечителския фонд, или да подпише, че се отказва от наследството. Нямаше да си тръгне без подписа й.

Тя можеше да обръща гръб на света, но винаги щеше да си остане дъщеря на Трой Фелан. Дори само това вече бе достатъчно, за да я задължи да му помогне. Нейт повтаряше аргументите си на глас — Джеви не чуваше нищо заради рева на мотора.

Щеше да й разкаже за братята и сестрите й. Щеше да й обясни ужаса на ситуацията, ако те сложеха ръка на парите. Щеше да й опише какви полезни неща би могла да постигне, ако се съгласеше да създадат попечителския фонд. Не преставаше да репетира.

След малко дърветата от двете страни на реката се сгъстиха и моторницата навлезе в тунел от клони и листа. Нейт позна мястото.

— Ето там — каза Джеви и посочи напред вдясно, където за първи път бяха видели къпещите се в реката деца. Намали скоростта и минаха край първото селище. Не видяха нито един индианец. Скоро колибите се скриха от очите им, реката се разклони и потоците станаха по-малки. Позната територия. Навлязоха още по-дълбоко в гората. Стигнаха до второто селище и спряха там, където бяха спали първата нощ, край голямото дърво. Излязоха на брега, където бе стояла Рейчъл, когато им махаше на сбогуване, малко преди да го повали болестта. Пейката все още беше там.

Докато Джеви привързваше лодката, Нейт огледа селото. По пътеката към тях тичаше млад индианец — беше чул двигателя.

Не говореше португалски, но въпреки това успя с жестове и сумтене да им обясни, че трябва да чакат, докато не им кажат какво да правят. Ако ги бе познал, не го показа с нищо. Изглеждаше изплашен. Двамата седнаха на пейката и зачакаха. Наближаваше единайсет. С Джеви имаха да си кажат много неща. През миналите няколко месеца бразилецът беше возил стоки по реката, понякога бе излизал с туристи, които плащаха по-добре.

Спомниха си премеждията при предишното им идване, ужаса в болницата, опитите им да открият Рейчъл в града.

— Разбери най-после — каза Джеви, — хората знаят какво става по реката. Разпитах всички. Рейчъл не е идвала в Корумба. Сънувал си, приятелю.

Нейт нямаше намерение да спори. Самият той не бе сигурен.

Собственикът на „Санта Лора“ бе разпространявал клевети за Джеви из целия град. Корабчето бе потънало, докато той отговаряше за него, но хората си давали сметка, че е виновна бурята, и не обръщали особено внимание на приказките на онзи глупак.

Както Нейт очакваше, след малко заговориха за бъдещето на Джеви в Щатите. Беше подал документи за виза, но имаше нужда от гарант и работа. Нейт увърташе и отговаряше достатъчно уклончиво, за да обърка Джеви — нямаше куража да му каже направо, че съвсем скоро самият той ще трябва да си търси работа.

— Ще видя какво мога да направя — каза той.

Братовчедът на Джеви в Колорадо също бил останал без работа.

Един комар закръжи около ръката на Нейт. Понечи да го размаже с един бърз удар, но после реши да изпробва качеството на новия препарат. След като огледа добре целта, насекомото се спусна към дланта му, но изведнъж спря на около два сантиметра от кожата, отдръпна се и изчезна. Нейт се усмихна. Бе намазал с препарата ушите, лицето, врата си.