Джон Гришам - Завещанието

Наближава последният ден, последният час. Аз съм стар човек, самотен, необичан, болен, скован от болка, уморен от живота. Готов съм за отвъдното — то трябва да е по-хубаво от това тук.

Моя е тази стъклена сграда, в която седя, мои са деветдесет и седем процента от компанията, която се помещава в нея, моя е и земята наоколо, по половин миля в трите посоки, двете хиляди души, които работят тук, и още двайсет хиляди на други места, мой е подземният тръбопровод, докарващ в сградата газ от находищата ми в Тексас. Притежавам далекопроводите, които пренасят електричеството, и давам под наем сателита на много мили отгоре, чрез който някога крещях команди към империята си, пръсната по целия свят. Имам сребро в Невада, мед в Монтана, кафе в Кения, въглища в Ангола, каучук в Малайзия, природен газ в Тексас, суров петрол в Индонезия и стомана в Китай. Компанията ми е собственик на фирми, които произвеждат електричество и компютри, строят язовири, печатат книги, излъчват сигнали към сателита ми. Притежавам дъщерни компании в повече страни, отколкото някой може да си представи.

Някога имах всички подобаващи на положението ми играчки — яхти, реактивни самолети и блондинки, имения в Европа, ферми в Аржентина, един остров в Тихия океан, породисти коне, дори хокеен отбор. Само че вече съм твърде стар за играчки.

Коренът на нещастието ми са парите.

Имах три семейства — три бивши съпруги, родили седем деца, шест от които все още са живи и правят всичко възможно, за да ме изтормозят. Доколкото знам, аз съм баща на всичките. Едно погребах. По-точно погреба го жена ми, защото отсъствах от страната.

Чувствам се отчужден от всичките си жени и всичките си деца. Днес те ще се съберат тук, защото умирам и е време да си поделят парите.

Планирам този ден от дълго време. Сградата ми има четиринайсет етажа, просторни и дълги, построени в каре около сенчест двор, където някога устройвах обеди на открито. Живея и работя на последния етаж — хиляда и двеста квадратни метра разкош, който би се сторил безсрамен на мнозина, но мен изобщо не ме безпокои. С труд, ум и късмет успях да спечеля всичко, до последния цент. Харченето е мое право. Раздаването на всичко това също би трябвало да е мой избор, само че ме тормозят.

Защо ме интересува кой ще получи парите? С тях съм правил всичко, което човек може да си представи. Докато седя на инвалидния стол и чакам, не мога да измисля абсолютно нищо, което да искам да купя или да видя, да назова място, където да желая да отида, или приключение, в което да се впусна.

Правил съм всичко и съм много уморен.

Не ме интересува кой ще получи парите. Много ме интересува обаче кой няма да ги получи.

Аз лично съм обзавел всяка педя от тази сграда и знам идеално къде да сложа всеки от участниците в тази малка церемония. Те всички са тук, чакат вече много време, но нямат нищо против. Заради това, което ще направя, са готови да стоят и голи във виелица.

Първото семейство е Лилиан и нейното котило — четирима мои потомци, родени от жена, която рядко ми позволяваше да я докосна. Оженихме се млади — бях на двайсет и четири, а тя на осемнайсет, — така че и Лилиан е стара. Не съм я виждал от години, няма да я видя и днес. Сигурен съм, че ще възприеме ролята на тъгуващата, но и изпълнена с чувство за дълг първа съпруга, изоставена заради поредното завоевание на мъжа си. Така и не се омъжи повторно и съм сигурен, че не е правила секс от петдесет години. Просто се чудя как се родиха децата.

Най-големият е на четирийсет и седем, Трой младши, некадърен глупак, прокълнат с моето име. Като малък му лепнаха прякора Ти Джей и той все още предпочита да го наричат така вместо Трой. От шестте ми деца, които са се събрали тук сега, той е най-тъпият, макар че и останалите не падат по-долу. Изхвърлиха го от колежа, когато беше на деветнайсет, защото продавал наркотици.

Също като останалите Ти Джей получи пет милиона долара за двайсет и първия си рожден ден. Както стана и при тях, парите изтекоха като вода през пръстите му.

Просто нямам нерви да разказвам за жалкия живот на децата на Лилиан. Достатъчно е да кажа, че са затънали в дългове, че са буквално негодни за каквато и да било работа и че няма надежда да се променят, така че подписването на завещанието ми е най-решаващият момент в живота им.

Връщам се към бившите си съпруги. След фригидността на Лилиан попаднах на бурната страст на Джейни — млада красавица, наета като секретарка в счетоводния отдел и повишена светкавично, когато реших, че ми е нужна по време на деловите ми пътувания. Разведох се с Лилиан и се ожених за Джейни, която беше с двайсет и една години по-млада от мен и изпълнена с решимост да не допусне да се разочаровам. Роди две деца за възможно най-кратко време. Използваше ги като котва, към която да ме привърже. Роки, по-малкият, загина заедно с двама свои приятели в катастрофа със спортна кола. Струваше ми шест милиона, за да уредя нещата извън съда.