Джон Гришам - Завещанието

— Чувствал съм се и по-добре.

— Говори се, че имате злокачествен тумор.

Право на въпроса.

— Мислех, че това е психиатричен преглед — казвам аз и поглеждам към Стафорд, който не успява да сдържи усмивката си. Правилата обаче позволяват да се задават всякакви въпроси. Това не е съдебна зала.

— Така е — съгласява се Тайшен учтиво, — но всички въпроси имат своето значение.

— Разбирам.

— Ще отговорите ли на този?

— На кой?

— За тумора.

— Разбира се. В главата ми е, голям колкото топка за голф, и непрекъснато расте, не подлежи на операция и лекарят ми твърди, че няма да живея повече от три месеца.

Представям си как долу гръмват бутилки шампанско. Значи наистина имало тумор!

— Намирате ли се в момента под влиянието на някакво лекарство, болкоуспокояващо, алкохол?

— Не.

— Имате ли на разположение някакво средство, което да облекчава болката?

— Все още не.

Отново Зейдъл.

— Мистър Фелан, преди три месеца списание „Форбс“ писа, че нетните ви активи възлизат на осем милиарда долара. Това твърдение близо ли е до истината?

— Откога „Форбс“ има репутация на прецизно издание?

— Значи не е вярно?

— Състоянието ми е между единайсет и единайсет и половина милиарда, в зависимост от пазарите. — Казвам това много бавно, но гласът ми е рязък, авторитетен. Никой не се усъмнява в размера на богатството ми.

Флоу решава да продължи с парите.

— Мистър Фелан, можете ли да опишете най-общо структурата на вашата корпорация?

— Да, мога.

— Ще го направите ли?

— Предполагам. — Млъквам за момент и ги оставям да се потят.

Стафорд ме бе уверил, че не съм длъжен да разкривам лична информация. Трябвало, каза ми, да говоря най-общо.

— Групировката „Фелан“ е частна корпорация, която притежава седемдесет различни компании, няколко от които се търгуват на борсата.

— Каква част от групировката е ваша собственост?

— Около деветдесет и седем процента. Останалото е собственост на неколцина служители.

В надпреварата се включва Тайшен. Не им беше нужно много време, за да съсредоточат вниманието си върху златото.

— Мистър Фелан, притежава ли корпорацията ви дялове в компанията „Спин Компютър“?

— Да — отговарям бавно и се опитвам да наместя „Спин Компютър“ в моята корпоративна джунгла.

— Каква част притежавате?

— Осемдесет процента.

— Компанията търгува ли се на борсовия пазар?

— Да.

Тайшен започва да рови в купчина официални на вид документи и от мястото си виждам, че това са годишният и тримесечните финансови отчети на компанията — неща, до които би могъл да се добере всеки полуграмотен студент.

— Кога купихте „Спин Компютър“?

— Преди около четири години.

— Колко платихте?

— Двайсет долара за акция, общо триста милиона. — Ще ми се да отговарям на тези въпроси по-бавно, но не съм в състояние. Гледам Тайшен втренчено, сякаш искам да прогоря дупки във физиономията му.

— Колко струва сега? — пита той.

— При затварянето вчера беше четирийсет и три и половина, надолу с половин пункт. След като купих компанията, имаше две нови емисии акции, така че в момента инвестицията струва около осемстотин и петдесет.

— Осемстотин и петдесет милиона?

— Точно така.

С това прегледът по същество приключва. След като умът ми е в състояние да схване цените на акциите при затварянето на пазара вчера, противниците ми би трябвало да са удовлетворени. Представям си малоумните им усмивки, почти чувам сподавените им възторжени викове. Браво, Трой, браво, момче, дай им да разберат!

Зейдъл държи на миналото. Това е опит да провери силата на паметта ми.

— Мистър Фелан, къде сте роден?

— В Монтклеър, Ню Джърси.

— Кога?

— На дванайсети май хиляда деветстотин и осемнайсета.

— Какво беше моминското име на майка ви?

— Шоу.

— Кога почина тя?

— Два дни преди нападението на Пърл Харбър.

— А баща ви?

— Какво баща ми?

— Кога почина той?

— Не знам. Изчезна, когато бях малък.

Зейдъл поглежда към Флоу, който държи пред себе си списък с въпроси.

— Коя е най-малката ви дъщеря? — пита Флоу.

— От кое семейство?

— Хм… От първото.

— Мери Рос.

— Точно така.

— Разбира се, че е така.

— В кой колеж отиде да учи тя?

— В Тулейн, Ню Орлиънс.

— Какво учеше?

— Нещо средновековно. След това се омъжи несполучливо, както и останалите. Предполагам, че са наследили това умение от мен. — Представям си как замират и настръхват. И виждам как адвокатите и сегашните им брачни и всякакви други партньори се усмихват тайничко, защото никой всъщност не може да оспори факта, че браковете ми са били калпави.