Джон Гришам - Завещанието

Следва Рамбъл, който виси някъде на петия етаж, ближе златната халка в ъгълчето на устната си, опипва мазната си зелена коса и се мръщи на майка си, която има нахалството да се появи днес тук с някакъв космат дребен жиголо. Рамбъл очаква да стане богат, да получи цяло състояние само защото съм му баща. И също има адвокат — един хипар, когото Тайра видяла по телевизията и наела веднага след като го изчукала. И те чакат заедно с останалите.

Познавам тези хора. Наблюдавам ги.

От задната част на апартамента ми се появява Снийд. Той е мой слуга от близо трийсет години — закръглен простоват човечец с бяла жилетка, кротък и смирен, постоянно приведен в кръста, сякаш се кланя на крал. Снийд застава пред мен, с длани на корема както винаги, с леко наклонена глава и влажна усмивка, и казва:

— Как сте, сър? — Говори с лек акцент, който придоби преди години, когато прекарахме известно време в Ирландия.

Не казвам нищо, тъй като от мен нито се иска, нито се очаква да отговарям на Снийд.

— Желаете ли кафе, сър?

— Обяд.

Той примигва, покланя се още по-дълбоко, после се запътва към вратата, а маншетите на панталоните му се влачат по земята. И той очаква да стане богат, след като умра, и предполагам, че брои дните като всички останали.

Проблемът с имането на пари е в това, че всеки иска част от тях. Съвсем малко, просто някоя и друга трохичка. Какво са милион долара за човек, който има милиарди? Дай ми един милион, бълха те ухапала. Дай ми един заем, а после и двамата ще забравим за него. Спомени името ми някъде в завещанието — има достатъчно място.

Снийд е любопитен колкото си ще и веднъж преди години го хванах да рови в бюрото ми. Търсеше, струва ми се, поредното завещание. Иска да умра, защото очаква няколко милиона.

От къде на къде ще очаква каквото и да било? Отдавна трябваше да го уволня.

Името му не се споменава в новото завещание.

Оставя подноса пред мен — непокътната опаковка бисквити „Риц“, бурканче мед със запечатан с пластмасова лента капак и малка бутилка минерална вода „Фреска“, стайна температура. И при най-дребната промяна Снийд ще бъде уволнен на секундата.

Отпращам го и започвам да топя бисквитите в меда. Последно ястие.

Седя и гледам през стените от тъмни стъкла. В ясен ден виждам върха на мемориала на Вашингтон, който е на шест мили оттук, но не и днес. Днес е неприятно и студено, ветровито и облачно — нелош ден за умиране. Вятърът отбрулва и последните листа от дърветата и ги пръска по паркинга.

Защо се безпокоя за болката? Какво лошо има в това да изпиташ малко страдание? Аз самият съм причинил повече страдания от които и да било десет души по света.

Натискам бутон и Снийд се появява. Покланя се и започва да бута стола ми — през вратата на апартамента в мраморното фоайе, нататък по мраморния коридор, през друга врата. Приближаваме, но не чувствам никакво безпокойство.

Накарал съм психиатрите да ме чакат повече от два часа.

Минаваме покрай кабинета ми и кимвам на Николет, последната ми секретарка — мило младо същество, към което съм доста привързан. Ако имах малко повече време, би могла да стане номер четири.

Но няма време. Остават минути.

Очаква ме цяла тълпа — глутница адвокати и някакви психиатри, които ще решат дали съм с всичкия си. Събрали са се около дългата маса в заседателната ми зала и когато влизам, всички разговори утихват и всички очи се насочват към мен. Снийд ме оставя в единия край на масата, до моя адвокат Стафорд.

Във всички посоки са насочени камери, техниците се суетят, за да ги фокусират. Всеки шепот, всяко движение, всяко вдишване ще бъде записано, защото на опасност е изложено едно богатство.

Последното завещание, което подписах, даваше малко на децата ми. Подготви го както винаги Джош Стафорд. Тази сутрин го унищожих.

Седя тук, за да докажа на света, че умът ми е достатъчно ясен, за да мога да направя ново завещание. След като това стане, разпределението на имуществото ми няма да може да се оспорил.

Тримата психиатри са седнали точно срещу мен — всяко семейство е наело по един. На сгънати картончета пред тях са изписани имената им: доктор Зейдъл, доктор Флоу, доктор Тайшен. Разглеждам очите и лицата им. Тъй като трябва да изглеждам нормален, налага се да ги погледна в очите.

Очакват от мен да направя нещо смахнато, но аз ще ги изям за обяд.

Стафорд ще ръководи представлението. Когато всички са се настанили и камерите са включени, той започва: