Джон Гришам - Завещанието

Потомството ми е още по-калпаво.

Флоу изведнъж решава да приключи този рунд. Тайшен е влюбен в парите.

— Притежавате ли контролния пакет на „Маунтън Ком“?

— Да. Сигурен съм, че го пише някъде из книжата пред вас. Акциите на компанията са на пазара.

— Каква беше първоначалната ви инвестиция?

— Към осемнайсет долара за акция, за десет милиона акции.

— А сега…

— Вчера приключи на двайсет и един за акция. След увеличаването на капитала и разрастването й в момента пакетът струва около четиристотин милиона. Този отговор удовлетворява ли ви?

— Да. Мисля, че да. На колко фирми държите контролния пакет акции?

— На пет.

Флоу поглежда към Зейдъл и аз започвам да се чудя още колко ще продължи всичко това. Изведнъж изпитвам ужасна умора.

— Други въпроси? — обажда се Стафорд. Не бива да припираме, защото искаме да останат абсолютно удовлетворени.

— Възнамерявате ли да подпишете ново завещание днес? — пита Зейдъл.

— Да, имам такова намерение.

— Това пред вас ли е?

— Да.

— Завещанието предоставя ли на децата ви значителна част от имуществото ви?

— Да.

— Готов ли сте да го подпишете сега?

— Да.

Зейдъл внимателно оставя химикалката си на масата, скръства ръце на гърдите си и поглежда към Стафорд.

— Според мен в настоящия момент мистър Фелан е напълно вменяем и може да подпише завещанието си. — Казва го с голяма тежест, сякаш изпълнението ми го е накарало дълго да се колебае.

Другите двама бързат да не останат по-назад.

— Нямам никакви съмнения относно психическото му здраве — заявява Флоу на Стафорд. — Умът му ми се струва невероятно бистър.

— Нямате съмнения, така ли? — пита Стафорд.

— Никакви.

— Доктор Тайшен?

— Не бива да се заблуждаваме. Мистър Фелан знае съвсем точно какво прави. Умът му е по-бърз от нашите.

О, благодаря! Това означава много за мен. Вие сте шайка психари, които се боричкате, за да спечелите стотина хиляди годишно. Аз съм направил милиарди, а вие ме галите по главата и ми казвате колко съм умен.

— Значи мнението е единодушно? — пита Стафорд.

— Да, абсолютно. — Кимат като откачени.

Стафорд бутва завещанието към мен и ми подава химикалка. Поемам я и казвам:

— Това е последната воля и завещание на Трой Фелан, което отменя всички предишни завещания, заедно с техните поправки и допълнения. — Написано е на деветдесет страници от Стафорд и някой във фирмата му. Разбирам концепцията, но конкретният текст не ми е познат. Не съм го чел, нито пък имам такова намерение. Обръщам на последната страница и надрасквам име, което никой не може да разчете, след това слагам длани отгоре. Засега.

Лешоядите никога няма да го видят.

— Срещата приключи — обявява Стафорд и всички започват да си събират нещата. Дал съм инструкции да помолят трите семейства да напуснат сградата веднага.

Една от камерите остава насочена към мен — кадрите от нея ще отидат само в архива. Адвокатите и психиатрите напускат забързано. Казвам на Снийд да седне до масата. Стафорд и един от съдружниците му, Дърбан, не помръдват от местата си. Когато оставаме сами, аз бръквам под ръба на робата си и вадя плик, който отварям. Изваждам от него три жълти листа и ги слагам пред себе си на масата.

Остават само секунди и през тялото ми преминава вълна страх. Това ще ми отнеме повече сили, отколкото съм успял да събера за седмици.

Стафорд, Дърбан и Снийд се втренчват в жълтите листове абсолютно объркани.

— Ето моето завещание — обявявам аз и вземам химикалка. — Това е собственоръчно завещание, написано изцяло от мен до последната буква само преди няколко часа. Носи днешна дата, а сега вече и подпис с днешна дата. — Отново надрасквам името си. Стафорд е твърде стъписан, за да реагира. — То отменя всички предишни завещания, включително и това, което подписах преди по-малко от пет минути. — Сгъвам листата и ги мушкам в плика.

Стискам зъби и си напомням колко много искам да умра.

Плъзвам плика по масата към Стафорд и в същия момент ставам от инвалидния стол. Краката ми треперят. Сърцето ми бие до пръсване. Остават само секунди. Със сигурност ще умра, преди да стигна до земята.

— Хей! — извиква някой, струва ми се Снийд. Но аз продължавам да се отдалечавам от тях.

Недъгавият мъж крачи, почти тича покрай редицата кожени столове, покрай един от своите портрети — лош, поръчан от някоя съпруга, отминава всичко, устремен към плъзгащата се врата, която не е заключена. Знам, защото съм изрепетирал това само преди часове.