Джон Гришам - Завещанието

Знаеше, че при повторно заболяване денгата протича много по-тежко и нерядко води до смърт. Нямаше намерение да го допусне.

Докато говореха, Нейт гледаше селото и следеше всяко движение. Очакваше Рейчъл да се появи и да тръгне към тях по пътеката — сигурно вече бе научила за пристигането на белите хора.

Дали знаеше, че е Нейт? Ами ако индианецът не ги е познал и Рейчъл се опасява, че може да я е открил някой друг?

След това видяха вожда — идваше към тях. Носеше дълго ритуално копие, а след него вървеше индианец, когото Нейт позна. Не се усмихваха. Всъщност вождът беше намръщен.

— Какво искате? — попита той на португалски.

— Кажи му, че искаме да видим мисионерката — отговори Нейт и Джеви преведе.

— Защо? — попита вождът.

Джеви обясни, че американецът идва от много далеч и че е много важно да види жената.

— Защо? — попита отново вождът.

Защото трябваше да разговарят за толкова сложни неща, че нито Джеви, нито вождът биха могли да ги разберат. Защото, ако не бяха толкова важни, нямаше да дойде чак дотук.

Нейт си спомняше, че вождът често се усмихва и лесно се ядосва. Сега лицето му беше безизразно. Очите му гледаха мрачно. Предишния път ги бе поканил в колибата си, за да споделят закуската му. Сега стоеше настрана от тях и не желаеше да се приближи повече, отколкото бе необходимо, за да се чуват. Нещо не беше наред. Нещо се бе променило.

Каза им да чакат и бавно се върна в селото. Мина доста време, достатъчно, за да може Рейчъл да разбере кои са. Само че не идваше да ги посрещне.

Един облак скри за миг слънцето и Нейт се вгледа в него. Беше бял и пухкав и съвсем не изглеждаше страшен, но въпреки това Нейт се притесни. Ако чуеше гръмотевица някъде в далечината, щеше да се върне веднага. Докато чакаха в лодката, хапнаха бисквити и сирене.

Вождът прекъсна обяда им. Беше сам, идваше по пътеката откъм селото. Подсвирна им. Тръгнаха към него и го пресрещнаха по средата. Последваха го. След трийсетина метра индианецът свърна към гората зад колибите и тръгна по друга пътека. Нейт успя да види селото отблизо — нямаше жива душа, индианците се бяха скрили в колибите си. Не играеха деца, жените не метяха празното място в средата, не готвеха и не се занимаваха с обичайните си дейности. Не се чуваше нищо. Единственото нещо, което се движеше, беше димът над колибите.

После видя лицата в прозорците, погледите, отправени към тях през отворите на вратите. Наблюдаваха ги. Вождът не позволяваше да доближат колибите — като че ли бяха заразноболни. След малко стигнаха до поляната, където беше колибата на Рейчъл.

Нямаше и следа от самата Рейчъл. Вождът мина покрай входа и застана от другата страна, където видяха гробовете.

Еднаквите бели кръстове бяха дървени, внимателно издялани и загладени от индианците и привързани с някаква връв. Бяха малки, не достигаха и трийсет сантиметра, и бяха забити в единия край на прясно изкопаната пръст. На тях не бе написано нищо. Нищо не показваше кой е погребан отдолу и кога.

Под дърветата беше сумрачно. Нейт остави чантата си на земята между гробовете и седна на нея. Вождът заговори тихо и бързо.

— Жената е вляво, Лако е вдясно. Умряха в един и същи ден преди две седмици — преведе Джеви. Вождът каза още нещо. — Маларията покосила десет души, откакто заминахме.

Вождът заразказва нещо, без да изчаква, за да може Джеви да превежда думите му. Нейт слушаше думите, ала не чуваше каквото и да било. Гледаше купчината пръст вляво — черен правоъгълник, внимателно обграден с издялани клони. Отдолу бе погребана Рейчъл Лейн, най-храбрата жена, която някога бе срещал, защото изобщо не се страхуваше от смъртта. Бе я посрещнала с радост. Почиваше в мир, душата й най-сетне бе с Бога, а тялото й за вечни времена щеше да остане при хората, които обичаше.

С нея беше Лако, който най-накрая се бе отървал от земните недъзи на тялото си.

Нейт беше потресен, но това скоро отмина. Смъртта й бе трагична, ала в известен смисъл и не беше. Не бе оставила деца и семейство, които да тъжат за нея. Нямаше приятели, които да скърбят. Само шепа хора в родната й страна щяха да узнаят, че си е отишла. Хората, сред които бе живяла и които я бяха погребали, я смятаха за странна.

Познаваше я достатъчно добре, за да си дава сметка, че не би искала никой да скърби за нея. Не би одобрила сълзите и Нейт нямаше да се просълзи. Продължи да гледа гроба, без да е в състояние да повярва, но скоро се върна към реалността. Рейчъл не беше стар приятел, с когото да е преживял много неща. Бе контактувал с нея само няколко дни. Причините да тръгне да я търси бяха чисто егоистични. Бе нарушил уединението й и тя го бе помолила да не се връща повече при нея.