Джон Гришам - Завещанието

Приеха мнението му добре. Не се изненадаха. Парите бяха на масата и те горяха от нетърпение да ги вземат. Можеш да ни обиждаш колкото си искаш, казваха си те, само побързай с парите.

— От друга страна — каза им съдията, — човек никога не знае какво решение ще вземат съдебните заседатели.

Говореше, като че ли подбираше съдебни заседатели всяка седмица, което не беше така и адвокатите го знаеха.

След това помоли Джош да резюмира първоначалната среща за договаряне на споразумението, състояла се в понеделник, два дни преди това.

Джош беше кратък. Положението беше много просто. Наследниците искаха по петдесет милиона долара за всеки от тях. Рейчъл Лейн, единствена наследничка според завещанието, предлагаше по двайсет милиона, за да се прекрати спорът, но без да признава, че другата страна е права.

— Разликата е голяма — отбеляза Уайклиф.

Нейт се отегчаваше и се мъчеше да си придава съсредоточен вид. В момента се водеха преговори за солидни суми и Джош го бе укорил заради облеклото му. Все му беше едно. За да не умре от скука, наблюдаваше физиономиите на адвокатите от другата страна. Бяха наежени и не толкова разтревожени или развълнувани, колкото възбудени — горяха от нетърпение да научат по колко пари ще получат. Очите им шареха наоколо, движенията на ръцете им бяха импулсивни.

Колко забавно щеше да е, ако стане и заяви, че Рейчъл няма намерение да даде и цент за никакво споразумение, а после излезе от стаята. Щяха да останат като гръмнати на местата си в продължение на няколко секунди, а после щяха да хукнат след него като глутница гладни кучета.

Когато Джош свърши, стана Харк и взе думата от името на групата. Пред него имаше записки — явно се бе готвил за изказването си много старателно. Привлече вниманието им, като призна, че развитието на нещата не е такова, каквото би им се искало. Клиентите им не бяха добри свидетели, новите психиатри бяха неубедителни в сравнение с първите трима. На Снийд не можеше да се вярва. Призна всичко това и прямотата му събуди възхищение.

Вместо да се занимава с юридически теории, Харк заговори за хора. Впусна се в обяснения за клиентите им, за децата на Трой Фелан. Призна, че на пръв поглед те наистина не будят симпатии, но след като ги опознаел човек така, както ги познавали адвокатите им, не можел да не се съгласи, че просто не са имали шанс. Като деца били богати и разглезени, отгледани в разкош от гувернантки, които непрекъснато се сменяли, но били напълно пренебрегнати от баща си, който или пътувал по света, или живеел в офиса си с поредната секретарка. Не искал да говори лошо за мъртвите, но мистър Фелан не будел кой знае какво възхищение. Майките им, от друга страна, също преживели ада на съжителството с Трой.

Децата не били отгледани в нормални семейства. Не били научили уроците, които повечето деца научават от родителите си. Баща им бил голям бизнесмен, за чието внимание те копнеели, но така и не го получили. Майките им отдавали времето си на частни клубове и забавления и изучавали изкуството на пазаруването. Според Трой Фелан било достатъчно да даде на децата си по пет милиона долара при навършване на пълнолетието им. Това, от една страна, било твърде късно, а от друга, твърде рано. Парите не биха могли да компенсират мъдростта, напътствията и обичта, от която се нуждаят всички деца. И децата на Трой Фелан, съвсем логично, били доказали, че не са подготвени да носят отговорността на богатството.

Подарените им пари предизвикали катастрофа, но също така накарали наследниците да съзреят. Сега, след толкова години, децата на Трой Фелан съзнавали грешките си и се чувствали неловко заради глупавия начин, по който са пропилели парите си. Прикани ги да си представят какво е един ден да се пробудиш — както бе направил Рекс на трийсет и две — разведен, без пукната пара, пред съдията, който се канел да го вкара в затвора за неплащане на издръжка на децата. Бе прекарал в затвора единайсет дни, докато брат му, също без пари и разведен, се бе опитвал да убеди майка им да плати гаранцията. През това време бе размишлявал за похарчените пари.

Животът се бил отнесъл зле с децата на Трой Фелан. Много от раните те си нанесли сами, но също така голяма част от тях били неизбежни заради бащата. А завещанието било последният жест на пренебрежение. Просто не били в състояние да разберат злобата, с която старецът ги бе пренебрегвал като деца, бе ги наказвал като възрастни и ги бе заличил от списъка на наследниците си.