Джон Гришам - Завещанието

Въпросът не беше лесен. На едната страна на масата имаше гърне със злато на стойност единайсет милиарда долара. Наследствените данъци щяха да стопят повече от половината и в играта щяха да останат някъде към пет милиарда. На другата страна бяха наследниците на Трой Фелан, които бяха разорени, с изключение на Рамбъл. Кой първи щеше да подхвърли някаква цифра? Каква щеше да е тя? Десет милиона на наследник? Или сто?

Джош бе планирал ситуацията.

— Да започнем със завещанието — каза той. — Ако приемем, че е валидно, ще трябва да се съобразим с условието никой, който го оспорва, да не получи каквото и да било. Това, разбира се, важи за клиентите ви. Поради което вие започвате от нулева позиция. След това, пак според завещанието, всеки от вашите клиенти получава сума, равна на дълговете му към датата на смъртта на мистър Фелан. — Джош вдигна някакъв документ и се вгледа в него за момент. — Доколкото ни е известно, Рамбъл Фелан все още няма дългове. Джийна Фелан Стронг е дължала четиристотин и двайсет хиляди към девети декември. Либигейл и Спайк са дължали около осемдесет хиляди. Мери Рос и съпругът й са дължали деветстотин хиляди. Трой младши се е отървал от по-голямата част от дълговете си след няколкото си фалита, но въпреки всичко е дължал около сто и трийсет хиляди. Както всички знаем, Рекс води първенството. Към девети декември той и чудесната му жена Амбър са дължали седем и половина милиона долара. Някакви възражения срещу тези цифри?

Не. Цифрите бяха точни. Повече ги безпокоеше следващата цифра.

— Нейт О’Райли се свърза с клиентката си. За да уреди нещата, тя е готова да даде на всеки от наследниците по десет милиона долара.

През целия си живот адвокатите не бяха смятали толкова бързо. Харк имаше трима клиенти. Седемнайсет и половина процента се равняваха на 5,25 милиона. Джийна и Коуди се бяха съгласили да дадат 20 процента на Лангхорн, така че малката й фирма щеше да прибере 2 милиона. Същото важеше и за Янси, но със съдебно решение, защото Рамбъл беше непълнолетен. Уоли Брайт, който изкарваше прехраната си, като лепеше обяви за бързи разводи по седалките на автобусите, щеше да прибере половината от десет милиона по условията на неразумния договор, който бяха подписали с него Либигейл и Спайк.

Първи реагира Уоли. Въпреки че сърцето му бе примряло и се бе качило в гърлото, успя да каже, при това доста дръзко:

— Не виждам начин клиентите ми да приемат по-малко от петдесет милиона.

Останалите започнаха да клатят глави в знак на съгласие. Намръщиха се и се опитаха да си придадат вид на отвратени от дребната сума, която им се предлагаше независимо от факта, че вече мислеха как ще похарчат парите.

Уоли Брайт не беше в състояние да напише цифрата петдесет милиона, без да обърка нулите, но това не му попречи да я подхвърли с тон на богат комарджия от Лас Вегас. Преди срещата се бяха договорили, че ако стане дума за пари, няма да паднат по-долу от петдесет милиона на наследник. Преди срещата това им звучеше добре. Сега и десетте милиона, сложени на масата, изглеждаха ужасно привлекателни.

— Това е около един процент от наследството — отбеляза Харк.

— Можете да гледате на нещата и по този начин — отвърна Джош. — Можете да гледате на нещата както желаете, но аз лично предпочитам да започнем преговорите от нула, където сте в момента, и да се движим нагоре, а не обратното.

Джош обаче искаше и да спечели доверието им. Почака ги да помечтаят за числата още малко, после каза:

— Така е. Ако аз бях адвокат на някой от наследниците, не бих приел десет милиона.

Всички се смълчаха и наостриха уши.

— Тя не е алчна жена. Мисля, че Нейт О’Райли ще успее да я убеди за двайсет милиона на наследник.

Хонорарите се удвоиха — повече от десет милиона за Харк, четири милиона за Лангхорн и Янси. Горкият Уоли, вече собственик на десет милиона, изведнъж получи пристъп на диария и поиска разрешението им да напусне срещата.

Нейт боядисваше една врата, когато мобилният му телефон иззвъня. Джош го бе накарал да държи проклетата машинка до себе си.

— Ако е за мен, попитай кой е и къде да се обадя по-късно — каза Фил, който в момента измерваше поредната дървена плоскост.

Беше Джош.

— Не можеше да стане по-добре — обяви той. — Спрях на двайсет милиона, те искат петдесет.

— Петдесет? — повтори Нейт учудено.

— Да, но вече харчат парите. Мога да се обзаложа, че поне двама от тях вече са в магазина на „Мерцедес“.

— Кой ще похарчи парите по-бързо? Адвокатите или клиентите?