Мери Кларк: Играчът на лотария

— Мога ли да видя това, ако обичате?

Елвира се обърна. Жена на около тридесет стоеше до лакътя й. Беше облечена с най-обикновено скиорско яке и дънки. През средата на косата й минаваше широк бял кичур.

Елвира усети болезнено свиване в стомаха си. Жената беше с подходящия ръст и в подходящата възраст. Нищо чудно, че беше сложила руса перука и шал. Всеки би забелязал тази странна коса. Беше лесно човек да я забележи и да я запомни.

Жената я погледна любопитно:

— Проблем ли имате?

Елвира мълчаливо подаде якето. Не искаше да казва нищо. Не искаше жената да й обърне внимание и може би да я познае. Но тогава, също толкова внезапно, колкото беше посегнала към него, жената захвърли якето и забърза към вратата.

О, господи, тя е , помисли си Елвира. И ме позна. Без да се бави да си вземе палтото, тя се затича към вратата, но в бързината се препъна в играчката, която едно хлапе влачеше, и падна.

— Чакай! — извика тя.

Няколко ръце се протегнаха да я вдигнат. Майката на хлапето се опита да се извини. Елвира прелетя покрай тях и изтича на улицата. Когато обаче се озова на тротоара, жената бе изминала половината път надолу по улицата.

— Чакай! — извика отново Елвира.

Жената погледна през рамо и започна да тича.

Минувачите гледаха любопитно Елвира, която се провираше по многолюдната улица. Без да обръща внимание на студения вятър и на започващия да вали сняг, тя тичаше, като държеше жената под око и се надяваше да види полицай.

Внезапно жената сви наляво по Осемдесет и първа улица. Елвира я настигна, когато тя спря до една кола, паркирана пред Националния природоисторически музей.

Шофьорът на колата изскочи.

— Какво има, Дорин?

— Еди, тази жена е луда. Преследва ме.

Мъжът бързо заобиколи колата и застана пред Елвира, която дишаше запъхтяно.

— Какъв ти е проблемът? — запита той.

Елвира погледна към задната седалка на колата. Там в детски седалки бяха привързани едно пораснало дете и едно бебе. Бебето беше с буйна тъмна коса.

— Наистина ви следях — каза задъхано Елвира на младата жена, — но виждам, че съм сгрешила. Съжалявам. Когато вдигнахте онова малко якенце, ви взех за друга. После, когато го хвърлихте, бях сигурна, че сте ме познали.

— Оставих го, защото ми стана ясно, че е твърде малко за детето ми — рече жената и кимна към бебето на задната седалка. — Що се отнася до вас, никога не съм ви виждала, а като забелязах как ме зяпате, ви помислих за луда. — После широко се усмихна. — Ей, слушайте, всичко е наред. Бъдни вечер е. На всеки са му малко изопнати нервите, нали?

Елвира бавно се върна в магазина. Премръзнала съм до кости, мислеше си тя. Ще се обадя в полицията и след като им дам якенцето, ще се прибера у дома.

Когато стигна в магазина, отклони въпросите, които й отправиха останалите доброволки.

— Нищо особено. Помислих си, че познавам тази жена. — После се насочи към масата, където беше оставила малкото жълто яке. Нямаше го.

„О, не!“ — помисли си тя. Тара, една доброволка тийнейджърка, работеше наблизо.

— Тара, забеляза ли някой да взима бебешко вълнено жълто яке с качулка? — попита я Елвира.

— Да, преди около три минути. Помогнах й да си избере и някои други неща — дрешки, одеяла, чаршафи, — после тя забеляза якето и беше ужасно доволна. Каза, че онзи ден намерила останалата част от комплекта в друг магазин за дрехи втора употреба. Предполагам, че е било в комплект с панталонче или нещо такова. Голям късмет, нали?

Елвира си помисли, че краката й се подгъват.

— Как изглеждаше жената?

Тара сви рамене.

— Не знам. Тъмна коса. Приблизително твоята височина. В края на двадесетте или поне натам. Беше облечена с тъмносиво, не, с тъмносиньо яке. Ако питаш мен, би трябвало да погледне и рафтовете с женски дрехи, както беше почнала.

Но Елвира вече не я слушаше. За миг си помисли дали да не се забави, колкото да извика помощ, но знаеше, че всяка секунда е жизненоважна. Сграбчи ръката на тийнейджърката.

— Ела с мен.

— Ей, трябва да…

— Казах ела!

Както се бяха втурнали към вратата, Корделия се появи от задната стая.

— Елвира! — извика тя. — Какво става?

Елвира спря за миг, за да отвърне.

— Извикай полицията. Похитителката е била тук преди няколко минути.

Къламбъс авеню гъмжеше от пазаруващи. Елвира се огледа безпомощно и спря.

— Каза, че жената била взела и други неща. В какво ги сложи?

— В две от големите ни бели торби.

— Ако торбите са големи, едва ли би могла да се движи много бързо — измърмори Елвира по-скоро на себе си, отколкото на момичето.