Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Нито Маркс, нито Сорая му обърнаха някакво внимание, когато излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си.

— Я виж ти кого довял вятърът! — Дерон се отдръпна от прага на дома си, за да влезе Борн. Веднага, щом като Борн се оказа вътре, силно го прегърна.

— Мамка му, човече, ти си по-лош и от блуждаещ огън — мернеш се и изчезнеш.

— Ами това е идеята, нали?

После той погледна бинтованите ръце на Борн.

— Какво е станало?

— Спречках се с нещо, което се опита да ме изяде.

Дерон се засмя.

— Е, тогава трябва да си добре. Хайде влизай. — Той поведе Борн навътре в къщата си в североизточен Вашингтон. Беше висок, строен красив мъж, с кожа с цвят на какао. Имаше превъзходен английски акцент.

— Какво ще кажеш за едно питие или още по-добре нещо за хапване?

— Съжалявам, стари приятелю, но нямам време. Тази нощ летя за Лондон.

— Добре тогава. Ще ти дам само паспорта.

Борн се засмя.

— Не и този път. Дошъл съм да взема пакета.

Дерон се извърна и го погледна.

— Аха, след толкова време?

Борн се усмихна.

— Най-после му намерих подходящ дом.

— Чудесно. Бездомниците ме натъжават. — Дерон поведе Борн през просторната къща към огромното си студио, в което миришеше силно на маслени бои и терпентин. На дървен триножник се виждаше платно.

— Хвърли един поглед на най-новата ми рожба — каза той, преди да изчезне в друга стая.

Борн се приближи и погледна картината. Беше почти завършена или поне достатъчно готова, за да му спре дъха. Една жена в бяло, която носеше чадър срещу палещото слънце, вървеше през висока трева, а малко момче, вероятно синът й, я гледаше с обич. Светлината, придадена на картината, беше изключителна. Борн се приближи и погледна отблизо щрихите на четката, които имитираха безупречно тези на Клод Моне, нарисувал оригинала на „Разходката“ през 1875 година.

— Какво ще кажеш?

Борн се обърна. Дерон се беше върнал с едно дипломатическо куфарче.

— Великолепна е. Дори по-добра от оригинала.

Дерон се засмя.

— Господи, човече, надявам се да не е. — Той подаде куфарчето на Борн. — Заповядай, предавам ти го напълно в изправност.

— Благодаря, Дерон.

— Хей, беше цяло изпитание. Фалшифицирам картини, а за теб паспорти, визи и други подобни. Но компютър? Да ти кажа право, фалшифицирането му ме измъчи. Не бях сигурен, че го направих точно както трябва.

— Свърши страхотна работа.

— Още един доволен клиент — рече Дерон и се засмя.

Тръгнаха бавно обратно към входната врата.

— Как е Кики?

— Както винаги. Върна се за шест седмици в Африка, за да подобрява участта на хората там. Тук е самотно без нея.

— Вие двамата трябва да се ожените.

— Ти ще си първият, който ще научи, приятел. — Стигнаха входната врата. — Дерон разтърси ръката на Борн. — Ще се отбиеш ли в Оксфорд?

— Всъщност да.

— Предай на Старата дама моите почитания.

— Непременно. — Борн отвори вратата. — Благодаря за всичко.

Дерон махна с ръка.

— На добър път, Джейсън.

По време на нощния полет до Лондон Борн сънуваше, че е пак в Бали на върха на Пура Лемпуанг и наднича през портите, от които се вижда връх Агунг. В съня си видя Холи Мари да се движи бавно от дясно на ляво. Когато тя мина пред свещената планина, Борн се затича към нея и когато беше блъсната, я хвана, преди да падне надолу по стръмните каменни стъпала към смъртта си. Докато я държеше в ръце, погледна лицето й. Беше лицето на Трейси.

Тя потрепери и той видя нащърбеното парче стъкло да я пронизва. Кръвта й рукна и потече по ръцете му.

— Какво става, Джейсън? Не ми е време да умра.

Гласът, който отекна в съня му, не беше на Трейси. Беше на Скарлет.

В Лондон го посрещна необичайно светло и свежо утро със синьо небе. Криси беше настояла да го вземе от „Хийтроу“. Чакаше го на изхода. Тя се усмихна, когато я целуна по бузата.

— Багаж?

— Само това, което нося — рече Борн.

Хвана го за ръката и каза:

— Колко се радвам да те видя отново толкова скоро. Скарлет така се развълнува, когато й казах. С теб ще обядваме в Оксфорд, а после ще я вземем от училище. — Отидоха на паркинга и се качиха в разнебитения й джип.

— Като предишния път — рече тя и се засмя.

— Скарлет как прие новината за леля си?

Криси въздъхна и потегли.

— Така, както би могло да се очаква. В продължение на двадесет и четири часа беше напълно съсипана. Не можех да се приближа до нея.

— Децата са много издръжливи.

— Слава богу, че е така.

След като успя да се измъкне от летището, тя излезе на магистралата.