Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— Идир искаше да ни накара да повярваме точно в това — каза някак разсеяно Аркадин. — Защо ще ни казва истината?

— Страхуваше се за живота на сина си.

— Не можеш да накараш обречения да ти каже истината — отвърна Аркадин.

— Хайде, Леонид! Да тръгваме. Напразно губиш време.

Не последва отговор. В момента, когато Борн погледна иззад прикритието си, Аркадин стреля по него. Факлата му, която пращеше и хвърляше искри, почти догаряше. Борн се втурна обратно нагоре по коридора, откъдето бяха дошли. На половината път факлата угасна. Хвърли я и продължи, зрителната му памет го водеше безпогрешно до основата на витата стълба.

Сега всичко беше въпрос на време да надбяга часовника. По негова преценка имаше по-малко от две минути да напусне къщата, преди пластичният експлозив да се взриви. Стигна върха на стълбата, но нямаше светлина. Вратата беше затворена.

Върна се отново в подножието на стълбата и взе една факла, запали я и хукна обратно нагоре. Двадесет секунди бяха пропилени. Оставаше минута и половина. Когато изкачи стълбата, поднесе факлата към вратата. От тази страна тя нямаше дръжка. Но трябваше да има начин да се излезе навън. Наведе се и прекара пръсти по ръба на вратата, който опираше в страничната част на касата. Нищо. Застанал на четири крака, провери трегера. Намери малко квадратче, което потъна, щом го натисна с върха на пръста си. Отскочи назад, когато вратата се отвори. Оставаше му само малко повече от минута да намери пътя из лабиринта от концентрични кръгове и да излезе през входната врата.

Хукна колкото може по-бързо през завиващия коридор, като държеше високо факлата. Електрическите лампи бяха угасени, когато Идир беше изключил генератора. По едно време спря. Стори му се, че отзад чува да отекват стъпки, но не беше сигурен и продължи напред към външната част на къщата.

Мина през двете отворени врати и навлезе в коридор, за който беше сигурен, че е последният. Оставаха тридесет секунди. После входната врата се изпречи пред него. Протегна ръка и дръпна дръжката. Вратата не се помръдна. Започна да я блъска, но напразно. Тихо изруга, върна се назад и огледа коридора без прозорци и врати. „Всичко в тази къща е илюзия — му беше казала Танирт. — Това е най-важният съвет, който мога да ти дам.“

Двадесет секунди.

Когато мина покрай външната стена, усети отстрани на главата си, че въздухът се раздвижи. Нямаше отдушник, тогава откъде идваше въздухът? Прекара ръка по стената, като предположи, че тя е външният зид на самата къща. Почука я с кокалчетата на пръстите си с надеждата да чуе необичаен звук. Стената беше солидна. Продължи да върви навътре по коридора, като не спираше да почуква стената.

Петнадесет секунди.

Изведнъж звукът се промени. Тук беше куха. Отдръпна се и я ритна с тока на обувката си. Той я проби. Отново я изрита. Десет секунди. Нямаше достатъчно време. Пъхна факлата в назъбената дупка и я подпали. Пламъкът прогори боята и дъската зад нея. Пусна факлата, закри главата си с ръце и се хвърли напред.

Чу се звук от разбито стъкло и той се претърколи на улицата, скочи и побягна. Зад него нощта като че ли пламна. Къщата се изду навън като балон, ударната вълна от експлозията го повдигна от земята и го запрати в стената на сградата от отсрещната страна на улицата.

Първоначално помисли, че е оглушал. Изправи се, подпирайки се на стената, и разтърси глава. Чу някой да крещи. Някой викаше името му. Позна гласа на Сорая, а после я видя да тича към него. Бадис не се виждаше никъде.

— Джейсън! Джейсън! — Тя се хвърли към него. — Добре ли си?

Той кимна, но след като го огледа, Сорая започна да сваля палтото си. Откъсна ръкава на блузата си и превърза кървящите му ръце.

— Бадис?

— Пуснах го да си върви, когато къщата експлодира. — Тя го погледна. — Бащата?

Борн поклати глава.

— Ами Аркадин? Обиколих къщата, но не го видях.

Борн погледна назад към бушуващите пламъци.

— Отказа да изостави лаптопа и пръстена.

Сорая приключи с превръзката на ръцете му и двамата се загледаха в това, което беше останало от къщата. Улицата бе пуста. Сигурно стотици очи наблюдаваха сцената, но никой не се виждаше. Не се появи нито един от хората на „Северий Домна“. Борн видя защо. В другия край на улицата стоеше Танирт и се усмихваше като Мона Лиза.

Сорая кимна.

— Предполагам, че най-сетне Аркадин получи каквото искаше.

Борн си каза, че в края на краищата това беше вярно.

— Нали ти казах, че не искам да виждам никого! — рече сърдито Питър Маркс.