Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Не, не, не! Вие сте с него! Мъртъв съм!

„Да, наистина си мъртъв“, помисли си човекът от министерството на националната сигурност и попита Фауст:

— Какво става в залата?

— Предварителни репортажи. Никой не може да види нищо. Улиците са изпълнени с дим. Навсякъде има пожарни.

— Концертната зала! Взривили сте я? — извика работникът.

Чеймбърс смачка мобифона му с крак.

— Страхувам се, че сте се озовали на погрешното място в погрешното време — каза той, после погледна към Фауст, който извади пистолет със заглушител и се прицели в бедния човечец.

— Моля ви, господине! Не!

В този момент светнаха прожектори и приковаха Чеймбърс, Фауст и останалите в яркия си блясък.

Работникът се метна на тревата и изпълзя настрани. Чу се глас от високоговорител:

— Чеймбърс, говори Емет Колмбаш. Снайперистите имат заповед да стрелят на месо. Легнете по очи. Веднага!

Мъжът от министерството примигна смаяно, но се поколеба само за момент. Беше в бизнеса от дълго време. Знаеше, че само мигове го делят от смъртта, затова послушно се просна на земята и разпери ръце и крака. Двете горили постъпиха по същия начин.

Фауст обаче се поколеба и пистолетът в ръката му потрепна.

— На земята! Веднага! — повтори Колмбаш.

Фауст знаеше какво го очаква — разпити, присъда, доживотен затвор или смъртоносна инжекция, така че предпочете отчаяното пред разумното. Стреля към прожекторите, после се обърна и побягна.

Измина не повече от два метра, преди снайперистите да приключат кариерата му завинаги.

Хари Мидълтън раздруса ръката на мъжа, който бе изиграл ролята на примамка, като се бе престорил, че е видял Фауст да се измъква от концертната зала.

— Добре ли си, Йозеф?

— Да — отговори Падло. — Одрах си малко ръката, докато пълзях, но иначе ми няма нищо.

Полският инспектор съблече гащеризона, който бе облякъл за измамата. Беше пристигнал рано сутринта. Наистина бе трудно да уредиш влизането в Америка на чуждестранен полицай, но бюрокрацията не съществуваше за хора като Харолд Мидълтън и анонимните му шефове.

Падло бе научил, че Фаст е виновен за смъртта на любимата му М. Т. Коноли, и се обади на Мидълтън и настоя да дойде да помогне да заловят Фауст и съучастниците му. Хари му обясни, че престъпниците няма да бъдат екстрадирани в Полша, но Падло бе готов да даде на американците показания за убийствата в случая на Жединяк, които щяха да помогнат в съда.

Мидълтън си достави удоволствието да отиде при Колмбаш и още двама агенти на ФБР и да закопчае Дик Чеймбърс лично.

— Но… пожарът… вие… — избъбри Чеймбърс.

— Трябваше да загинем ли? Заедно с още хиляда невинни? Е, днес следобед сапьорският отдел обезвреди бомбата и изпомпи бензина. Но имахме нужда от време, за да заложим капана. Страхувах се, че ако няма никакъв пожар, може да се паникьосате и да се покриете. Затова запалихме огън на съседната строителна площадка. Никакви щети, но гъст дим. Достатъчно, за да ни осигури новинарските репортажи. А, ако това въобще те интересува, концертът мина както планирахме. Сонатата е великолепна. Сигурен съм, че шефът ти я хареса. Интересно как му връчи билета си, като знаеше, че той ще загине в пожара. Трябваше да видиш лицето му, когато му обясних, че ти си виновен за това.

Чеймбърс знаеше, че трябва да замълчи, но не можа да се сдържи и попита:

— Как разбра?

— Ами тази история, че Фауст е ръководителят… Тъпо. Не можех да го повярвам. Той беше прекалено арогантен и импулсивен. Имах чувството, че друг стои зад всичко това. Но кой? Накарах колегите да проверят всички пътувания до Полша и Италия през последните няколко месеца, имам предвид пътуванията, свързани по някакъв начин с онази част на Вашингтон, където Фауст бе звънял на обществени телефони. Появиха се няколко дипломати и бизнесмени. И ти. Човекът, отговорен за агенцията, която „случайно“ допуска влизането на Вукашин в страната. Освен това открих, че си звънял на Новаковски в затвора в деня преди той да ни предложи ръкописа на Шопен. Ти беше главният ни заподозрян, но трябваше да сме сигурни. А и да пипнем Фауст. Затова ти пробутахме фалшив съвестен гражданин. Йозеф Падло, когото ти никога не бе виждал.

— Това е абсурдно. Не знаеш за какво говориш.

— О, знам, Дик. Веднага щом ми се обадиха от Полша за първия ръкопис на Шопен, се изпълних с подозрения и звъннах няколко телефона. Данните от разузнаването в Северна Европа сочеха, че има вероятна терористична дейност в Полша и Рим. И може би била свързана с музика. Затова реших да проверя какво става. Следата ни отведе до възможно нападение с нервнопаралитичен газ в Балтимор. Добрахме се до химикалите и това изглеждаше края на историята. Оставаше ни само да открием Фауст. Но онази нощ се замислих сериозно. Нападение в отмъщение за намесата ни в балканските бъркотии? Не, етническите прочиствания там бяха заради политика и земя, а не поради религиозен фундаментализъм. Той не отговаряше на профила. Може Вукашин да е вярвал в идеологията, но не и главните играчи — Фауст и Ругова. Не, те се стремяха само към пари. Ами шифрите за нервнопаралитичен газ в ръкописа? Добра идея. Нещо, в което компютърджиите от разузнаването щяха да се влюбят, да си губят времето с него и да ни попречат да огледаме цялата мозайка. Но в наши дни, когато шифрите са на толкова високо ниво, има и по-добри начини да пренесеш химическа формула от една страна в друга. Не, очевидно ставаше нещо друго. Но какво? Реших, че трябва да анализираме положението по друг начин. Започнах да го разглеждам така, както правя с партитурите, чиято автентичност трябва да удостоверя: като едно цяло. Дали това изглеждаше като автентичен план на истински терористи? Не. Следващият логичен въпрос бе: какво постигна историята с нервнопаралитичния газ? Само едно: изкара мен и останалите Доброволци от пенсията ни. И това, разбира се, е била целта ти. Да ни унищожиш.