Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Шарлот се загледа през прозореца към тъмното спокойно езеро и тихо заплака.

— Ще се оправя ли някога? — прошепна тъжно.

— Разбира се. Скоро ще се върнеш към живота.

„Да, нещата винаги се оправят — помисли си Мидълтън. — Винаги. Но мъката и ужасът никога не изчезват напълно.“

„Зелена риза… Зелена риза…“

Осени го внезапна мисъл. Зачуди се дали бе използвал убийството на дарфурския военнопрестъпник като оправдание, за да се оттегли от битката, за която навремето вярваше, че е роден. Не можеше да спаси всички, затова бе спрял да се опитва и се бе оттеглил в света на музиката.

— Лягам си. Обичам те, татко.

— Лека нощ, бебчо.

Шарлот излезе от стаята, а Мидълтън отпи от виното и отново заразглежда ръкописа на Шопен, като разсъждаваше над интересната ирония. Пред него стоеше произведение на изкуството, написано по време, когато музиката била създавана основно за прослава на господ, и все пак тази соната бе станала част от ужасяващия план за убийството на хиляди хора, предизвикан от отмъстителен религиозен плам.

„Понякога светът е наистина много откачено място“, заключи Хари Мидълтън.

Приключиха работа много след полунощ.

— Скапан съм. Свършихме ли? — Говореше на сръбски.

Вторият мъж също беше изморен, но не каза и дума, а само погледна притеснено третия, тип с мрачно лице и дълга, зализана назад черна коса.

Фауст, човекът, който надзираваше работата, отговори меко, че могат да си тръгват. Говореше на английски.

След като си тръгнаха, той обиколи мазето — светеше си с фенер, — за да инспектира свършеното през последните четири часа: прекарването на дебел, ужасно тежък маркуч през тунелите на съседните три сгради. Старателно, с помощта на тихи ръчни помпи, бяха напълнили гумените тръби с бензин, почти три хиляди и шестстотин литра. После разположиха пропанови бутилки и детонатори между маркучите и, най-трудното, настроиха електрониката.

Сега, застанал сам в мазето на концертна зала „Джеймс Мадисън“, Фауст направи диагностична проверка на системата. Всичко беше наред. Позволи си да помечтае малко за това, което щеше да се случи вечерта. По време на адажиото от новооткритата соната на Шопен уникална комбинация от ноти щеше да се плъзне от микрофона над пианото на солиста и да бъде електронно преведена в цифрови стойности. Те щяха да бъдат разчетени от компютъра като команда към малки двигатели, които щяха да отворят пропановите бутилки. Няколко минути по-късно, когато адажиото преминеше във виваче, друга комбинация ноти щеше да задейства детонаторите. Пропанът щеше да избухне, да стопи маркучите и да превърне концертната зала в крематориум.

Сложната система бе необходима, тъй като ФБР използваше предаватели за активни смущения на радиовълни и на клетъчни телефони. Дистанционните бяха безполезни. А таймерите можеха да бъдат открити чрез свръхчувствителни микрофони. Фауст се усмихна на иронията, че самата Фелисия Камински ще е детонатор.

Беше доволен от плана. Мидълтън и правителството се бяха хванали на пуснатата от Новаковски стръв, ръкописа. Очевидно вярваха в него и цялата фалшива информация, която Фауст бе натъпкал в главите на Джак Перес и Фелисия Камински — шифъра в първия ръкопис, нападението с нервнопаралитичен газ, бинокъла в хотел „Харбър Корт“, насочен към склада, загадъчните разговори за доставки и химически формули, мъчението на татуирания тип в килера…

Отбраната на враговете му бе сломена. Той се сети за подходяща метафора: вярваха, че концертът е свършил, и не очакваха, че Фауст е подготвил зрелищно кресчендо.

Излезе от мазето леко притеснен — представи си как Фелисия Камински загива в пожара. Не се тревожеше за младата жена, разбира се. Тормозеше го мисълта, че ако Фелисия използва оригиналната партитура, тя ще бъде унищожена завинаги.

А струваше милиони долари.

Тълпите започнаха да се струпват още рано привечер. Опашката се точеше до края на съседната строителна площадка. Много хора нямаха билети и се надяваха да си купят на черно. Но това беше световна премиера на Шопен, а не мач на „Редскинс“, и не бяха останали никакви билети.

Харолд Мидълтън посети Фелисия Камински зад кулисите, пожела й успех и се върна при гостите си във фоайето: Леонора Тесла, Жан-Марк Леспас и Чарли.

Поздрави няколко от професорите по музика от Джорджтаун, както и някои хора от министерството на отбраната и Държавния департамент, които познаваше от миналото. Емет Колмбаш дойде да се здрависа с него и попита: