— Къде е Дик?
Мидълтън се засмя и посочи към другия край на помещението.
— Тъкмо даде билета си на шефа си.
— Е, аз поне оценявам културата — отвърна човекът от ФБР.
— Слушал ли си изобщо някога Шопен, Емет?
— Разбира се.
— Какво е написал?
— Онова нещо.
— Кое нещо?
— А бе онова, прочутото. — Мидълтън се ухили.
Лампите във фоайето примигнаха и те влязоха в залата и намериха местата си.
— Хари, успокой се — чу Мидълтън гласа на дъщеря си. — Изглеждаш, сякаш ти си солистът.
Той се усмихна. Липсата на нежни обръщения не го разтревожи. Беше знак, че дъщеря му се оправя.
А що се отнасяше до успокоението — това нямаше да стане. Вечерта щеше да е зашеметяваща. Хари тръпнеше от вълнение.
Диригентът излезе на сцената и бе поздравен с диви аплодисменти. Той вдигна ръка надясно и деветнадесетгодишната Фелисия Камински, издокарана в елегантна черна рокля, излезе на сцената със самоуверения вид на професионалист. Усмихна се, поклони се и хвърли бърз поглед на Мидълтън. И май му намигна. После седна пред пианото.
Диригентът зае мястото си на подиума и вдигна палката.
— Дик, появи се нещо интересно.
Ричард Чеймбърс работеше късно в кабинета си в министерството на националната сигурност. Мислеше за концерта и се чудеше дали шефът му оценява жеста му.
— Май ще искаш да поговориш с този човек — добави помощникът му.
Обаждаше се работник от ресторант близо до концертна зала „Джеймс Мадисън“. Когато си тръгвал от работа рано сутринта, видял някакъв тип да излиза през страничната врата на залата. Качил се в кола близо до строителната площадка. Човекът от ресторанта си помислил, че поведението му е подозрително, а и залата била затворена целия предишен ден, затова снимал колата и регистрационния й номер с мобифона си. Възнамерявал да се обади в полицията по-рано, но забравил. Звъннал им преди малко и те го насочили към министерството на националната сигурност, тъй като много важни клечки от правителството щели да присъстват на концерта.
— В наши дни човек просто не знае — каза обаждащият се. — Терористи и какви ли не други типове.
Чеймбърс се замисли за момент, после каза:
— Трябва да проверим това. Къде се намирате?
Мъжът обясни, че тъкмо си тръгвал от работа, и даде адреса на ресторанта, който вече бил затворен. Чеймбърс го помоли да ги изчака в близкия парк. Агентите му щяха да стигнат дотам за нула време.
— Благодаря ви, господине — каза Чеймбърс. — Тъкмо граждани като вас правят страната ни толкова велика.
Фелисия Камински свиреше както никога в живота си. Беше мотивирана не от факта, че това е първото й изпълнение като солистка на световна премиера, а от самата музика, която беше омайваща.
Музикантите ставаха прекалено фамилиарни с пиесите в репертоара си, по същия начин, по който съпруги и съпрузи стават удобно близки през годините. Но в запознанството с нова творба и изпълнението й имаше нещо, което приличаше на началото на любовна връзка.
Страст, вълнение, върховен унес. Останалата част от света преставаше да съществува.
Фелисия бе напълно погълната от музиката и не виждаше хилядите хора, светлините, изисканите гости и членовете на камерния оркестър.
Само едно нещо леко дразнеше.
Почти недоловима миризма на дим.
Но после Фелисия започна сложен пасаж, съсредоточи се и забрави за нея.
Тъмна кола спря до малкия парк в северозападен Вашингтон. Мъжът на средна възраст с изцапан с храна гащеризон, който седеше на една пейка и се оглеждаше нервно, трепна.
Едва когато видя табелата „Официална правителствена употреба“, се надигна от мястото си и се приближи до човека, който слезе от колата.
— Аз съм Джо. От ресторанта — представи се мъжът. — Аз ви се обадих.
— Аз съм Дик Чеймбърс — отвърна мъжът и се ръкува с него.
— Заповядайте, господине — каза работникът и подаде мобифона си. — Имам снимка на регистрационния номер. Трудно е да се разчете, но съм сигурен, че имате компютри, които могат да се справят със задачата.
— Да, техническият ни отдел прави истински чудеса.
Друг мъж излезе от колата и извика:
— Дик, тъкмо чух репортаж на Си Ен Ен по радиото! Пожар в концертната зала. Голяма работа. Наистина голяма!
Дик Чеймбърс се усмихна.
Мъжът, който го бе извикал, беше Фауст. Двете му горили също се измъкнаха от колата.
— Това е човекът, когото видях — извика развълнуваният работник. — Арестували сте го значи!
Но после видя, че на ръцете на Фауст няма белезници, изпусна мобифона си и извика отчаяно:
Читать дальше