Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Но присъствието на Чеймбърс можеше да бъде обяснено съвсем просто. Министерството на националната сигурност, измислило системата с различни цветове за различните нива на заплаха и натоварено със защитата на границите, се бе изложило страхотно — съсредоточено върху хора, чиито фамилни имена започваха с Ал, бе пуснало Вукашин, прочут военнопрестъпник, и незнаен брой от хората му да проникнат в страната с фалшиви документи.

А това не бе лоша новина за Мидълтън, тъй като означаваше, че Чеймбърс ще иска да защити репутацията си и би могъл да окаже безценна помощ. Хари бе убеден, че е време да нанесе решителния удар и да матира противника си.

Забеляза гъстите черни вежди над „Рейсинг Форм“ 12 12 Вестник за конни състезания и коне. — Б.пр. , спря, опря куфарчето си на масата и поздрави с плътен глас:

— Добър вечер, Фауст.

Сърцето му биеше ускорено, дланите му бяха овлажнели. Човекът, когото бе издирвал в продължение на години, сега седеше срещу него. Изглеждаше по-дребен, отколкото Мидълтън си го бе представял, макар да знаеше физическите данни на военнопрестъпника по-добре и от собствените си.

— Готов съм да заложа десет към едно на Специалитета на Пати в осмото надбягване — каза Фауст. — Здравей, полковник Харолд Мидълтън.

Мургавият мъж с несиметрична усмивка вдигна глава за миг, после щракна с пръсти на нервния келнер с бухнала руса коса.

— Чаша за приятеля ми. — После се обърна към Мидълтън. — Надявам се, нямаш нищо против божолето.

Американецът се усмихна на опита на противника си за психическо въздействие.

— Пипнах те, Фауст — каза той и седна. — Можем да приключим с театъра.

Фауст сгъна вестника и прикова черните си очи в Хари.

— Осъждам хората, които си играят с живота на другите.

— Аз също.

— Свършено е.

— Да се надяваме, че не е, полковник — отвърна Фауст и задъвка с удоволствие. — Има нещо, за което така и не ти благодарих. Името ми.

— Името ти?

— То беше твое създание. Вярвам, че си открил някакви важни документи, скрити в екземпляр от шедьовъра на Гьоте, и си ме кръстил на героя му.

— Мислиш, че Фауст е бил герой?

— Добре, главно действащо лице тогава — усмихна се Фауст и вдигна чашата си. — Да пием за сделките с дявола.

Мидълтън не докосна чашата си. Впериха очи един в друг. Мидълтън копнееше да се протегне и да извие врата на по-младия мъж. Фауст заговори спокойно:

— Великият Едгар Алан По умрял в болница „Чърч“, която се намира наблизо. Само няколко души тъгували за него. Горкият беден гений бил погребан в неотбелязан гроб. Последните му думи били: „Господи, помогни на душата ми!“.

— Май се идентифицираш с него.

Фауст поклати глава.

— Мисля, че ти повече приличаш на него. Прокълнат да обикаля земята като скитника евреин. Да върви по пътеките на живота, преследван от демони. Да използва волята си, за да превърне страданията си в изкуство.

Мидълтън изпи виното си и удари с юмрук по масата.

— Ти си престъпник! Злодей! Все още сънувам закланите деца в Косово и Рачак.

Фауст се засмя, което усили гнева на Мидълтън още повече, после вдигна ръка.

— Спокойно, приятелю. Защо вие, американците, винаги приемате, че всичко е или бяло, или черно?

— Защото е така.

— Ами зебрата тогава каква е?

— Може и да не си натиснал спусъка лично, но подкрепяше човека, който го направи.

— Ругова беше свиня. Мир на пра…

— Надявам се, че се пържи в ада.

— Беше полезен.

Мидълтън размаха пръст към противника си.

— Вониш на вина.

— Харесваш ми, полковник. Имам нужда от теб. Затова трябва да ти попреча да продължиш да уронваш собствения си интелект.

Преди Мидълтън да успее да отговори, Фауст щракна отново на келнера, който се плъзна към тях по излъскания паркет.

— Гостът ми ще опита октопода за начало, а за мен — салата с праскови и карамелизирани орехи. И за двамата „Бронзини“ 14 14 Вид средиземноморска риба. — Б.пр. . Без сол.

Фауст вдигна чашата си.

— За началото на партньорството ни! Успех!

— За какво говориш, по дяволите?

— Десетки хиляди, може би стотици хиляди хора разчитат на нас, но не го знаят.

— Любители на музиката? — мрачно попита Мидълтън.