Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Това не е ли същият газ, който използваха при нападението в метрото в Токио?

— Сектата Аум. Да.

Фауст посочи куфарчето си.

— Притежавам официалния доклад, но ще ти спестя подробностите. Достатъчно е да се каже, че резултатите били зловещи. Когато слухове за това събитие стигнали до баща ми, той отначало не им повярвал. Бил от онези хора, които се опитват да се изолират от грозотата в света около тях. Слушал Вивалди, играел си със стенни часовници с кукувички, печал сладкиши и се трогвал до сълзи от малки деца. Не бил като нас, полковник. И все пак, когато осъзнал ужаса на случващото се, се задействал.

— Тоест станал герой — отбеляза Мидълтън.

— Да, станал герой. И пример за мен. Няма да навлизам в подробности относно извършеното от него. Ще ти кажа само, че намерил начин да предаде на Съюзниците данни за програмата с химически оръжия в „Хокверк“, позната като Проект 93, което им помогнало да бомбардират завода, преди да нанесе още щети.

— Слава богу.

Келнерът поднесе рибата, която ухаеше леко на портокалов цвят под фината кафеникава коричка.

— Да, слава богу — повтори Фауст, опита рибата и кимна, че е великолепна. — Маниаците били спрени. Но злите хора си имат начини да преоткриват най-ужасяващите неща.

Мидълтън кимна и каза:

— Да, вярвам, че злото е активна сила в света.

Фауст се наведе към него и почти прошепна:

— А ние с теб ще го спрем.

— Как? — объркано попита Мидълтън.

Част от него искаше да повярва на Фауст, другата обаче бе настроена скептично.

— Все още не разбирам каква връзка има всичко това с нас?

— Има връзка, полковник, и тя е, че в някои от партитурите, които намерихте в „Света София“ в колекция „Чарториски“, не става дума за музика. Приятелят ти, Хенрик Жединяк, се канеше да ти го съобщи. И заради това бе убит.

— Защо?

— Защото в музикалните ноти са шифрирани формули за голям брой нервнопаралитични газове, разработени в „Хокверк“ и много пъти по-смъртоносни от зарина и табуна. Най-силният е познат като VX. Учените го наричат най-отровното синтетично съединение, известно на човечеството.

— Ако това е вярно…

— Несъмнено е вярно! Ще ти предоставя документите, които подкрепят това твърдение — прекъсна го Фауст. — Предполагам, че ти самият ще провериш историята внимателно.

— Разбира се.

— Часовникът тиктака, полковник. Не разполагаме с много време.

— Защо?

— Не мисля, че се налага да ти обяснявам коя формула е шифрирана в ръкописа на Шопен.

— VX.

— Точно така.

Мислите на Мидълтън за миг се върнаха към всичко, което се бе случило, откакто бе видял ръкописа в Прищина.

Фауст си отчупи залък хляб.

— Вукашин трябва да бъде спрян!

— Вълка е зад всичко това?

Мидълтън си помисли за бившата си съпруга, убита жестоко, и за Чарли, която още бе в опасност.

— Да. Планът му е ужасяващ. Невероятно жесток.

— Но Ругова… Какво бе негово място във всичко това?

— Понякога човек не разполага с лукса да си избира съюзниците. Когато научих за съществуването на ръкописите, наех Ругова да ми помогне. Той не беше особено надежден, но аз бях отчаян. А сега съм още по-отчаян.

Вукашин знаеше, че сега е сам. Сам сред пет полицейски коли, девет униформени полицаи и вероятно два пъти повече цивилни ченгета, пристигнали в болница „Марта Джеферсън“. Някой бе проявил хитрост и бе съобщил на местната полиция, че Мидълтън, издирван заради убийството на двама полицаи на летище „Дълес“, бил забелязан в болницата и скоро щял да се върне там. И в момента Шарлот Мидълтън-Перес бе защитена по-добре и от президента. Нямаше да се превърне в следващата жертва на Вукашин. Лоша работа. Щеше да му се наложи да привлече Мидълтън по някакъв друг начин.

И трябваше да го направи. Анджей, последният му надежден агент в Щатите, не се свърза с него, след като бе проследил бившата Доброволка Тесла от къщата при езерото до един господ знае къде. Вукашин беше сигурен, че убиецът с бръснатата глава, малоумно татуирана с вале пика, е станал храна за прасетата в някое село. Соберски също се бе провалила — бяха й пръснали черепа насред улицата, при това почти до Белия дом. За момент той се зачуди какви ли са били последните думи на садистката.

Докато се оттегляше в гората зад болницата, си каза, че пък тъкмо с тежката работа идва цялата слава. Десетки хиляди мъртви американци, а заслугата щеше да е само негова.

Оставаше му една последна задача.

Хотел „Харбър Корт“ се намираше само на двеста и тридесет километра на север. Дори при най-предпазливо шофиране щеше да стигне там за четири часа.