Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Това е привлекателно, но не е разумно — възрази Мидълтън. — Не, трябва да поговорим с този тип. Надълго и широко. Така че ще повикаме подкрепления.

Отвори телефона си и прегледа списъка с връзките си. Спря се на инициалите Е. К. и набра номера. Телефонът звънна веднъж. Гласът в ухото на Мидълтън каза:

— Крайно време беше да се обадиш, Хари. Но предполагам, че си прекалено зает напоследък.

— Имам нужда от екип, Емет — отвърна Мидълтън.

— В Балтимор.

— Разбира се, Хари. А какво ще кажеш за това, от което аз имам нужда?

— Можем да поговорим и за това, след като уредим работата в Балтимор.

— Не, трябва да поговорим веднага, мамка му. Напоследък хората, които се сблъскват с теб, имат ужасно лош късмет, Хари. Имаме трупове на летище „Дълес“, в центъра на града на Шестнадесета улица и двама задници с фалшиви карти от ФБР в бар. Добре, разбирам, става дума за самозащита. Но все пак трябва да отговориш на няколко въпроса. И не можем да попречим на местните момчета да те приберат, ако те открият. Господи, още в самото начало трябваше да ни кажеш какво става.

— Я отгатни, Емет. Някой забрави да ми изпрати график. Не знаех какво става. И все още не знам.

— Дори и така да е, трябва да поговорим.

— Няма време, Емет. Батерията ми е почти изчерпана.

— Не се тревожи, Хари, можем да си поговорим за това над чаша кафе. Да речем след пет минути в болничното кафене.

Мидълтън се огледа. В слушалката, Колмбаш се засмя.

— Вляво — каза той. — На отсрещната страна на улицата.

Мидълтън се взря в тъмнината. Два фара му намигнаха два пъти. Емет Колмбаш още се смееше.

— Сметана и две бучки захар за мен, Хари.

В апартамента си в хотел „Харбър Корт“ мъжът, познат като Фауст, отговори на приглушеното звънене на мобифона си. Гласът от другата страна беше далечен и старчески. Фауст се вслуша внимателно. На устните му заигра доволна усмивка.

— Чудесна работа, господин Ейб — каза той.

После остави телефона и погледна към по-малката от двете спални. Лъч светлина падаше върху двойното легло и осветяваше бледото лице и русата коса на Камински.

— Очарователно — промърмори Фауст.

Нещо в квартал „Фелс Пойнт“ в Балтимор развали настроението на Харолд Мидълтън. Вероятно бе свързано със спомени от побоя в бар „Конят, на който дойде“, станал причина да го изритат от Уест Пойнт. Или пък с белега на лявото му слепоочие, оставен от удар с високо столче.

„Това шибано място промени живота ми“, помисли си той, докато крачеше в мъглата, увиснала като лош късмет над Темза Стрийт в Балтимор.

Помятането на Чарли, жестоката смърт на бившата му съпруга, Силвия, хаосът и разрухата, които го преследваха след срещата в Краков, щяха да бъдат поправени тази вечер. Той щеше да влезе в ролята на свети Георги и да съсече змея като в красивата рисунка на Рафаело, от която се възхищаваше, макар Фауст с извратеното си чувство за хумор да бе избрал „Съдът на Кали“. Мидълтън се подсмихна. Кали беше индуската богиня на унищожението, нали?

Огледа се в мъглата и си заповяда да се съсредоточи. Силите срещу него бяха мрачни и зли.

В миниатюрната слушалка в ухото му гласът на Леонора Тесла каза:

— Мишената е вътре. Сам.

„Това е странно“, помисли си Мидълтън, докато вървеше по същите павета, на които го бяха изхвърлили като боклук преди много години.

— Камински не е ли с него?

— Казах ти, сам е.

„Да, каза ми.“ Той изпъна рамене и влезе в ресторанта. Посрещачка със студени сини очи и фалшива усмивка го спря до вратата.

— Имате ли резервация?

— Имам среща с един човек. Около тридесет и пет годишен, дълга тъмна коса, зализана назад, висок. Тъкмо трябва да е дошъл…

— Да, дойде. Да.

Внезапно смутена, тя успя да се усмихне и да се намръщи едновременно.

— Той каза, че щял да вечеря сам.

— Не и тази вечер, скъпа.

Ботушите му за езда отекнаха по ореховия паркет покрай сепарето, в което седяха Тесла и Леспас заедно с агент от ФБР и още един тип с неопределена длъжност, чиято работа ставаше по-ясна, ако човек знаеше телефона му в Пентагона.

Навън, в контролен ван, седяха още някои изтъкнати личности: Емет Колмбаш и Ричард Чеймбърс от министерството на националната сигурност.

Старши служители като тях обикновено не участваха в наблюдения, но Фауст бе особен случай, а престрелките толкова тревожни, че и двете отговорни за проследяването на чуждестранни заплахи в границите на САЩ служби искаха директно участие. Мидълтън познаваше Колмбаш. Той може да беше безгръбначен тип, но това не притесняваше Хари. То всъщност само го улесняваше да получи от ФБР онова, което искаше. Що се отнася до Дик Чеймбърс, районният директор нямаше личен интерес към Фауст. Политиката на Балканите не го вълнуваше. Беше посетил района по време на конфликтите, бе преценил, че подчинените му могат да се справят с работата, и бе потеглил към Близкия изток, където виждаше повече заплахи за САЩ, за което бе прав, разбира се.