Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Следобед. Минути преди пет часа.

— Знаеш ли какво беше?

Начо погледна Фелисия и мина на испански. Тя се опита да разбере какво казва, но той говореше прекалено бързо, а и обясненията звучаха като научни, може би химически термини. Камински бавно се приближи до другия бинокъл. На мъжете, изглежда, не им пукаше. Тя надникна през бинокъла.

Светът навън бе обагрен в зелено, включително и една ниска дълга тухлена сграда, която изглеждаше съвсем близко. Беше с много прозорци, всичките с капаци, и изглеждаше изоставена. В центъра й имаше товарна рампа.

Начо дръпна завесите и образите потъмняха. Той погледна Фелисия и й кимна към стола в ъгъла. Тя седна и отново се опита да се вслуша в разговора. Сега не звучеше толкова технически. Фауст питаше нещо за някого. Дали той знаел… Какво дали знаел? Хорарио. Дали това беше „орарио“, което означаваше разписание или график? И кой беше този „той“?

Изглежда, и Начо не беше сигурен. Сви рамене, отиде до двойната врата на голям вграден гардероб и сложи ръце на дръжките.

— Може да извадиш повече късмет от мен, шефе — каза на английски и отвори вратата широко.

Камински изпищя.

Мъжът на пода в килера се вторачи в нея. Беше вързан с жица, а на устата му бе залепена промишлена лепенка. На голата му татуирана с вале пика глава имаше кървяща резка. Начо допря пръст до устните си и кимна на Фелисия да мълчи.

Тя нямаше представа колко време е минало, докато се съвземе от шока, но когато това най-после стана, видя Фауст да коленичи до татуирания. Сложи почти нежно ръка на рамото му и заговори тихо в ухото му. После свали лепенката от устата му. Устните на мъжа бяха сцепени и той плачеше. И говореше настойчиво и уплашено на английски.

— Не! Не седмици! Дни. Въпрос на дни. Може и по-малко.

Фауст нагласи лепенката на устата му и го потупа по гърба. После отстъпи назад и затвори вратата на гардероба. Начо го погледна и се усмихна.

— Все още се придържаме към правилния подход.

Фауст също се усмихна за миг.

— Обади ми се, ако има някаква активност. — После се обърна към Фелисия. — Връщаме се в хотела.

Тя се надигна и го последва. Тъкмо преди да излязат в коридора, го докосна по ръката и прошепна:

— Какво ще стане с него? С мъжа в килера?

— Начо ще има грижата — отговори Фауст. — Да вървим, трябва да направим план за вечеря.

Джак Перес се събуди с пистолет в ръка. В болничната стая цареше почти пълна тъмнина. Единствената светлина идваше от оранжевите бутони за повикване на стената, зелените числа на монитора за кръвно налягане и розовия отблясък от уличните лампи през завесите на прозореца. Тишината също бе почти пълна. Чуваше се само спокойното дишане на жена му, тихото бръмчене на климатика и електронното звънене на някакъв предупредителен звънец. Подходящо за два през нощта.

Но нещо го бе събудило от лекия му сън. Излизането на тъст му? Някой в коридора?

Перес разтърка очи, надигна се от креслото и безмълвно прекоси стаята. Хвана бравата с лявата си ръка, а дясната, стиснала пистолета, отпусна надолу. Пое си дъх и открехна вратата.

Мидълтън беше в коридора с гръб към него и говореше тихо с мъж и жена. Мъжът беше висок и бледен, небръснат. Очите му се стрелкаха бдително във всички посоки. Жената беше висока, загоряла и широкоплещеста. Тъмната й коса бе късо подстригана. Перес не издаде и звук, но Мидълтън някак си усети присъствието му.

— Ела и се запознай със старите ми приятели, Джак — каза той, без да се обръща.

Перес прибра пистолета в джоба си и затвори вратата на стаята.

— Това са Жан-Марк Леспас и Леонора Тесла, бивши мои колеги. Нора, Жан, това е зет ми, Джак Перес.

Леспас кимна на Перес, а Тесла му протегна дружелюбно ръка.

— Хари ни разказа за случилото се, господин Перес. Ужасно съжалявам за онова, което сте преживели със съпругата ви. Тя ще се оправи, нали?

— Загубила е много кръв, но лекарите твърдят, че ще се съвземе. А дали ще се оправи напълно, е друг въпрос. Не знам дали някой от двама ни ще се оправи напълно в близко бъдеще.

Тесла кимна съчувствено, а Мидълтън каза:

— Нора и Жан-Марк също са преживели много през последните два дни. Някакъв тип едва не убил Нора в Намибия, а Жан-Марк успял да избегне отвличане в Чапъл Хил.

— Господи, Хари, и всичко това заради…

— Така смятаме — отговори Мидълтън. — Мъжът, който нападнал Нора, търсел мен.

— Не останах достатъчно дълго, за да разбера какво искаха онези клоуни на паркинга — добави Леспас с дрезгав шепот. — Но говореха на сръбски и бяха въоръжени с онези скапани застави.