Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

В скута на Чарли лежеше верният му браунинг. Под плетения стол имаше локвичка кръв. Мидълтън обезумя от ужас.

— О, господи — изстена Перес, щом видя жена си. — Чарли! Чарли, събуди се!

В този момент Мидълтън осъзна, че дъщеря му е загубила бебето, и изпита леко облекчение — когато видя кръвта, си помисли, че са стигнали и до нея, както до Хенрик Жединяк, Силвия и останалите. Перес коленичи до жена си и възкликна:

— Трябва да…

— Да, веднага отиваме в болница.

И сега Шарлот Перес се съвземаше в болница „Марта Джеферсън“. Самостоятелна стая, системи и монитори — и съпругът й до нея, полузаспал на стола, с пистолета в джоба на сакото си.

Слънчеви лъчи нахлуваха през прозорците. Върховете на дърветата се полюляваха от лекия ветрец.

Харолд Мидълтън имаше чувството, че се крият пред очите на всички.

Джак Перес изпитваше същото.

Фелисия Камински се настани на огромното канапе, разположено пред прозореца, който изпълваше цялата стена на апартамента на последния етаж на хотел „Харбър Корт“. Пухкавите копринени възглавници едва не я погълнаха. Далеч долу светлините на пристанището в Балтимор проблясваха в бяло и жълто. Големи яхти се поклащаха в черната вода. Дали в проблясващите светлини имаше някакъв сигнал или шифър, предназначен за нея? Дори да беше така, тя бе прекалено изморена, за да го дешифрира.

Всъщност беше повече от изморена. Беше напълно скапана, изтощена от страх и от полета, от смяната на часовите зони и шампанското, което се лееше изобилно в първа класа.

Фауст я караше да пие почти насила, поднасяше й чаша след чаша с усмивката на Чеширския котарак. След първата бутилка дойде втора, но усмихнатият господин Фауст изглеждаше абсолютно незасегнат от алкохола.

Камински затвори очи, но все още виждаше белите му зъби и тъмните студени очи, все още чуваше мелодичния му глас на италиански, френски, полски, немски, а после на английски, докато говореше с администратора на хотела. В думите му се криеше печална усмивка. Без да поглежда натам, Фелисия знаеше, че администраторът, облечен в безукорен тъмносин костюм, се усмихва в отговор и кима. През целия път господин Фауст бе поздравяван с усмивки, кимане и дискретни поклони — в самолета, в чакалнята на първа класа във Франкфурт, докато чакаха полета си за Щатите, от човека, който ги посрещна на летище „Дълес“, прибра багажа им и ги откара с лъскаво черно бмв до Балтимор. Сякаш всички го познаваха и той бе най-старият им и скъп приятел. Господин Фауст, който се усмихваше, пиеше шампанско и говореше много езици, но не даваше отговори на нито един от тях.

Фелисия въздъхна и се отпусна на възглавниците. Главата й се въртеше, а пристанищните светлини й намигаха, макар очите й да бяха затворени. Веднъж беше пушила опиум с онова момче от Тунис… как му беше името? Момчето, което свиреше на китара близо до замък „Сант Анджело“. Тогава главата й се бе завъртяла по същия начин. Тревогите й избледняха и се превърнаха в далечни светлини.

На вратата се почука рязко и тя подскочи. Разтърка очи и седна. Видя как Фауст отвори. Влезе нисък мускулест тип с джинси и черно кожено яке. Косата му беше посивяла и късо подстригана. Той поздрави Фауст на италиански, после погледна гостенката му и мина на друг език. Какъвто и да беше, звучеше грубо. Определено беше от славянските езици, но Фелисия нямаше представа кой точно. Фауст изслуша влезлия, кимна и си погледна часовника. Каза нещо, което прозвуча като заповед. Якият тип кимна и си тръгна.

Фауст я погледна и каза:

— Ново пътешествие.

Тя едва успя да проговори.

— Какво? Сега? По това време?

Отново леката усмивка.

— Нямаме време за почивка, Фелисия, но няма да отсъстваме дълго. Ако искаш първо да се изкъпеш, ще те изчакам.

Фелисия изтощено разтърка лице.

— Не. Писна ми да ме влачиш насам-натам. Вече приключих с това.

Дори в собствените й уши гласът й прозвуча съвсем детински, но не й пукаше. Тя се вторачи във Фауст, който се бе облегнал небрежно на вратата. Костюмът му нямаше нито една гънка, а косата му бе идеално вчесана, сякаш бе излязъл от страниците на модно списание.

Той поклати глава.

— Не можеш да останеш тук сама, Фелисия.

Тя побесня.

— Не? Защо не?

— Не е безопасно.

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, видях колко добре го правиш още в Рим.

— Майната ти! — изруга тя. — Нямам нужда от гувернантка.

— Значи си малко кораво гаменче, а?