Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Джак, опитвам се да кажа, че…

— И когато Чарли е на път да роди, ти заминаваш за Полша. Това не е типично за теб, Хари.

Мидълтън се загледа в тополите и кленовете, покрай които летяха. После попита:

— Ще изхвърлиш ли питона?

Джак шофираше, притиснал оръжието си — „Питон 357“ — до волана.

— Не, по дяволите. Не и докато не ми кажеш истината.

Мидълтън въздъхна.

— По-добре да не я узнаваш, Джак.

— Защо? — попита Перес и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — Мислиш, че положението може да се влоши още повече?

Макар и закоравяла от вродения цинизъм и суровия живот на улична музикантка, деветнадесетгодишната Фелисия Камински бе прекалено млада, за да разбере, че усещането за справедливост и оптимизъм, предизвикано от неочакван успех, е илюзия, не по-надеждна от обещание за целувка. Все още възбудена от кофеина и вида на арестувания от летищната охрана Фауст, от магазина на господин Ейб тя се отправи към едно интернет кафе близо до Колизеума. Според нея това действие бе друго доказателство за хитростта й: беше изчезнала от Виа деле Ботеге и не бе отишла до Пантеона или на север до фонтан „Треви“, места, които Фауст бе оглеждал, нито се върна в дома си в Сан Джовани. Започваше да й се струва, че води таен и целенасочен живот в памет на вуйчо си.

Още в първата минута пред компютъра научи, че Харолд Мидълтън преподава „Музикални шедьоври“ в Американския университет във Вашингтон.

А той се намираше на шестдесет километра от адреса в Балтимор, където трябваше да е новият й дом според Фауст.

В 6:45 имаше полет от „Фиумичино“ през Франкфурт — пристигаше във Вашингтон в 12:45. Тя можеше да размени билета за първа класа с билет за втора и да й останат достатъчно пари, за да вземе такси до университета. Дори ако професор Мидълтън не беше в кабинета си, тя можеше да го докара там. Думите „аз съм племенницата на Хенрик Жединяк“ щяха да приковат вниманието му.

Прекара нощта в евтин мотел, изпълнена с решителност, но се чувстваше гола без цигулката си.

Използва паспорта на Джоана Фелпс, който й бе дал Фауст, и отиде с билета си на гишето на „Алиталия“. Младата жена зад гишето й се усмихна конспираторски, когато Фелисия й обясни, че не искала да лети в компанията на перверзното старче, което й купило билета. Жената дори й обясни откъде да вземе багажа си, който бе свален от вчерашния полет.

Оправданието й свърши работа и със служителите от багажното отделение и тя се върна горе при гишето на „Луфтханза“, където даде почти хиляда и четиристотин евро за нов билет. Превърна останалите евро в долари, като плати кошмарна комисиона.

След три часа самолетът се понесе към Германия. И чудо на чудесата, когато излетяха от Франкфурт, двете седалки до нея останаха празни. Тя си събу обувките, грабна едно одеяло и се изтегна удобно. Последните й мисли бяха молитва към господ да накара Мидълтън да й обясни всичко и предчувствие как щеше да открие, че вуйчо й е загинал в защита на изкуството и културата под формата на непозната творба на Моцарт.

Заспа дълбоко.

Сънуваше музика, цигулка с великолепни струни, завръщането си в Щатите, баща си, който не се бе появявал в сънищата й от години, и огромните сгради в Чикаго, когато усети как някой я бута по крака. Отвори очи и се ококори невярващо.

— Това ли търсиш?

Фауст държеше големия плик, който бе видяла в магазина на господин Ейб. Несъмнено ръкописът на Моцарт бе в него.

Тя се надигна на лакти и за своя собствена изненада заговори на италиански.

— Che cosa avete fatto con l’anziano? 9 9 Какво направи със стареца? (ит.). — Б.пр.

Фауст седна до нея и подпря брадичката си с пръст.

— Дъртият Новаковски е добре — отговори й на английски. — И може да продължи да е добре.

Фелисия се вторачи в него. Със синия си раиран костюм, бяла риза и светлосиня вратовръзка той изглеждаше елегантен. Спокойно приглади дългата си черна коса и каза:

— Имаш късмет, че не те убиха снощи.

— Не беше късмет — възрази тя.

— Е, скри се от мен, което ти помогна да се скриеш и от тях.

— Кажи ми какво става.

Фауст се огледа. Стюардесите бяха в задната част на самолета и приготвяха количката с напитки.

— Помисли, Джоана — каза той. — Твоят господин Ейб е жив. А също и ти. Аз държа ръкописа на Моцарт, който вуйчо ти искаше да предпази. Като знаеш всичко това, как можеш да вярваш, че аз съм врагът?

— Не говори повече — отвърна тя, седна и кръстоса крака. — Нито дума.

— С ръкописа на Моцарт в ръка ще дойда с теб да се срещнем с Харолд Мидълтън — каза той. — Той е последният човек, видял вуйчо ти жив. С изключение на убиеца, разбира се.