Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Защо се опитвате да откриете Харолд Мидълтън? — прекъсна я Чеймбърс, като взе диска от ръката й.

— Защото е свидетел — отговори тя. — В международен случай. Става дума за три убийства във Варшава и още едно, вероятно вече две…

— Не бях ли абсолютно ясен? — намеси се Колмбаш. Лицето му беше зачервено от гняв.

Човекът от министерството сложи ръка на рамото му, за да го накара да замълчи. После каза меко:

— Агент Коноли. Досието на Харолд Мидълтън има син печат.

Тя се вторачи в него, после кимна. Синият печат означаваше, че дадено досие е било запечатано по причини, свързани с националната сигурност. Част от военното досие на Мидълтън бе обозначена като поверителна, достъпна само с парола. Това означаваше ниво дори над строго секретното.

— Защо? — все пак попита тя.

Колмбаш се намръщи и не отговори. Човекът от министерството каза:

— Ще ви обясня на прост език, за да ме разберете. Това е над ранга ви, агент Коноли.

— Искате да кажете, че ми отнемате случая? — извика тя възмутено.

— Не, агент Коноли — отвърна Чеймбърс. — Искам да кажа, че няма случай.

Леонора Тесла излезе от жълтото такси на оживения северозападен ъгъл на Шесто авеню и Тридесет и пета улица и бързо влезе в „Мейсис“. Излезе оттам с късо подстригана коса с щръкнали нагоре кичури, черна блуза с висока яка, черен панталон и ниски черни обувки. Тоалетът й бе пълна противоположност на този отпреди двадесет и четири часа, когато бе убила Гюнтер Шмит. Новата чанта от черна кожа на рамото й съдържаше ново бельо и това, което бе останало от момента, когато бе насочила джипа с трупа на Шмит към хиените в долината: слънчевите й очила, пари в брой, кредитни карти и паспорт, папката й за документи и най-ценната й вещ, айпода, подарен й от Харолд Мидълтън.

Обади се в „Наблюдател на човешките права“ от обществен телефон на Хералд Скуеър. Служителката, която вдигна телефона, й каза, че Вал Броко не е на работа. Бил болен от грип и съобщението му гласяло, че възнамерявал да прекара в леглото още един ден. Тесла реши да не си оставя името и поиска номера на мобифона му — успокояваше се с мисълта, че силно развитото чувство за предпазливост на Броко може да му послужи добре. Дано да беше права. За да намерят Мидълтън, се бяха опитали да я убият, бяха изпратили свой човек чак в Намибия. Несъмнено имаха поне един агент във Вашингтон, където живееха Мидълтън и Броко.

От фоайето на Медисън Скуеър Гардън опита да се свърже с Жан-Марк Леспас в Паркууд, Северна Каролина. Съобщиха й, че господин Леспас вече не работел в „Технология по поискване“, компанията, която бе основал. Секретарката нелюбезно добави, че не разполагала с адреса или телефона му. Разбира се, последният негов номер, който Тесла знаеше, вече не бе активен.

Леонора плати в брой за еднопосочен билет до Юниън Стейшън във Вашингтон, макар да планираше да слезе в Делауеър. Погледна таблото за заминаващите влакове и видя, че разполага с достатъчно време да изтича до будката за вестници и да си купи предплатен мобифон и местни и международни вестници за двучасовия път до Уилмингтън.

Докато си прибираше рестото, вдигна очи. На висок рафт над щандовете с батерии и фотоапарати за еднократна употреба стоеше телевизор, който предаваше неясен запис от престрелка на летище „Дълес“. „Двама полицаи са убити“ — гласеше надписът под записа.

— Харолд — прошепна тя неволно.

Вторачи се в безмълвното предаване. Надписът съобщи, че стрелецът още не бил намерен.

По някаква причина тя прие това като потвърждение, че Харолд е още жив. Зачуди се дали същото може да се каже за Леспас и Броко.

Дванадесет часа преди този момент Харолд Мидълтън излезе от хотел „Сейнт Риджис“. Садистката Елеана Соберски го държеше под ръка, притиснала в ребрата му пистолет „Застава 25“. Изглеждаха типична за квартала двойка: разрошен мъж на средна възраст с делови костюм и куфарче в ръка и скъпо платена проститутка, излъчваща студена недостъпност. Само дето се отдалечаваха от четиризвездния хотел, вместо да влизат в него за „свалка“, която струваше петстотин долара.

Мидълтън се ослуша за сирени — уплашеният барман несъмнено бе повикал полицията, която на свой ред щеше да уведоми ФБР. Зачуди се дали ще бъде спасен от хората, които се опитваше да избегне.

— Къде… — започна той.

Дулото се заби в ребрата му.

— Фарагът Скуеър — отговори Соберски. — Статуята. Шарлот е там.