Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Този с етикет „Дълес“ е от летището.

— Хитро.

Тя се ухили.

— На другия има снимки от Варшава.

Както й бе обещал, Падло й прати по имейла снимките на бандитите на Ругова. Единият бе Драган Стефанович. Според Падло той бе стрелецът от летище „Дълес“, който се бе опитал да убие Харолд Мидълтън. Стефанович бе служил под командата на Агим Ругова, което го правеше в най-лекия случай военнопрестъпник. Падло й бе казал, че след войната Стефанович станал наемник и се покрил.

— Надявам се, че са с кристален образ. — Ардсли се подсмихна.

— Съмнявам се — отвърна тя.

— Е, ще направя всичко възможно — обеща той. — Поне записите от камерата на „Дълес“ трябва да са добри. Летищните власти изсипаха страхотни суми за охранителна техника преди две-три години. Купиха скъпи камери „Некстива 2600“ с широк обхват и вграден аналитичен софтуер.

— Превод, моля — каза Коноли.

— Софтуерът за лицево разпознаване все още е скапан и образите са неясни, но сега поне всички могат да се чувстват добре, тъй като харчим много пари за борбата с терористите.

— И каква работа ни върши това?

Ардсли посочи металните рафтове и мониторите.

— След като Бюрото осъзна колко е смотана системата за разпознаване, бяха принудени да похарчат още пари за играчки, с които момчетата като мен да се забавляват. Помниш ли Суперкупата?

Коноли изстена. През 2001 година ФБР беше сложило страхотна наблюдателна система на Суперкупата в Тампа, за да оглежда лицата на всички, преминали през бариерите, и да ги сравнява с образите на известни терористи. Американският съюз за граждански права побесня — това стана преди единадесети септември, когато хората още се вслушваха в АСГП, но планът бездруго се провали. Бюрото залови само няколко типа, които продаваха нелегално билети, и това беше всичко.

— Искаш да кажеш, че технологията сега не е по-добра?

— А, по-добра е — отговори Ардсли. — Е, малко по-добра.

Мобифонът на Коноли иззвъня. Тя се извини и излезе в коридора.

— Коноли.

— Здрасти, М. Т. Обажда се Таня Джаксън от техническо обслужване.

— Наистина сте бързи — зарадва се Коноли. — Имаш ли нещо за мен?

Беше се обадила в отдела за техническо обслужване и ги бе помолила да проследят мобифона на Мидълтън, за да разберат къде се намира в момента. Повечето клетъчни телефони съдържаха чипове за глобално позициониране, които даваха възможност за определяне на местоположението в радиус стотина метра. Стига телефонът да бе включен и да предаваше сигнал, разбира се.

— Ами… не точно — отвърна Джаксън. — Има процедурен проблем.

— Процедурен проблем?

— Виж, М. Т. — каза Таня с извинение в гласа, — знаеш, че вече нямаме право да следим използващите мобифони без съдебно нареждане.

— Така ли? — невинно попита Коноли.

Разбира се, знаеше за новите разпоредби. Сега се налагаше да се снабдиш със съдебно нареждане, за да накараш телефонната компания да разкрие местонахождението на един от клетъчните си телефони. А за да получиш съдебното нареждане, трябваше да докажеш, че в момента се извършва престъпление или че вече е извършено.

Но Джаксън й беше правила услуги. Беше откривала мобифони, избягвайки бюрократичните спънки. Защо внезапно се бе разтревожила за тях?

— Таня — каза Коноли, — какво става?

Джаксън не отговори.

— Притискат те, нали?

Кратко мълчание, после Джаксън каза:

— Пет минути след като ти ми се обади, ми звънна човек, който заема висок пост в Бюрото. И ми напомни, че извършвам престъпление, ако се опитам да открия местонахождението на мобифон без съдебно нареждане. Мога да отида в затвора заради това.

— Съжалявам, че те поставих в такова положение — извини се Коноли.

— Просто исках да разбереш.

— Таня — каза Коноли, — случайно този високопоставен човек да беше Емет Колмбаш?

— Аз… не мога да отговоря на този въпрос — отвърна Джаксън.

Нямаше и нужда да отговаря.

— Имаш късмет — каза Ардсли ухилено.

— Драган Стефанович е стрелецът?

Той кимна.

— Доколко си сигурен?

— Деветдесет и седем процента вероятност за точна идентификация.

— Брус, това е чудесно.

„Ще ти се наложи да преглътнеш това, Колмбаш!“

— Вероятността на другия е по-ниска обаче.

— Кой друг?

— Може би седемдесет и осем процента.

— За кой друг говориш?

Ардсли се завъртя на стола си, затрака по клавиатурата и на плоския екран се появи образ. Беше снимка от близък план на тъмнокос мъж на около четиридесет години, облечен със скъп тъмен делови костюм. Чертите му бяха славянски.