Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Пликът бе голям, по-подходящ за чертежи, отколкото за писмо. Новаковски го сложи на масата почтително, почти благоговейно. Фелисия протегна ръка към него, но той я спря.

— Моля те — каза старецът. — Позволи ми да го направя аз.

Тя отпусна ръце в скута си.

Новаковски избърса ръцете си със салфетка, после внимателно извади съдържанието на плика.

Купчина листа. Първото й впечатление беше, че са много стари — пожълтели и изписани със старомодна писалка.

— Партитура — каза Фелисия. — И какво?

Новаковски се усмихна конспираторски.

— Много повече от обикновена партитура. — И завъртя листата към нея, за да й даде възможност да огледа съкровището по-добре.

Мили боже! Възможно ли беше? Не можеше да обърка шестнадесетинките и другите музикални знаци, но колкото и екзотични да изглеждаха написани на ръка, очите й бяха привлечени от подписа в горната част на листа. В нейните кръгове нямаше по-прочут подпис.

— Моцарт? — ахна тя.

— Оригинал — усмихна се Новаковски. — Или поне аз мисля така.

Фелисия не знаеше какво да каже.

— Сигурно струва цяло състояние.

— Три състояния — поправи я той. — Смятам, че е безценен. Очевидно е концерт за пиано, но проверих внимателно каталога на Кьохел и го няма там. Мисля, че това е неоткрита досега творба.

Каталогът на Кьохел бе международно признатият опис на многобройните произведения на Моцарт. Ако господин Ейб беше прав, наистина нямаше начин да се пресметне цената на ръкописа.

— Това е великолепно — каза тя. — Но не разбирам защо е уплашило вуйчо Хенрик. Ръкописът е можел да му помогне да осъществи всичките си мечти. Според мен това е откритие, което би мечтал да направи. Защо го е пазил в тайна? И защо го е пратил тук?

— Разумни въпроси — съгласи се старецът. — Но аз имам още по-сериозен въпрос.

Тя изчака търпеливо господин Новаковски да извади изпод ръкописа тънък плик. Видя на него само име, адрес нямаше.

— Кой е този Харолд Мидълтън и как би трябвало да го намерим? — попита Новаковски.

В мига, когато мобифонът й звънна, специален агент М. Т. Коноли изпита лошо предчувствие. Тъкмо се бе качила в асансьора в новата сграда, която подслоняваше офиса на ФБР в Северна Вирджиния, на път към „кабинета“ си — всъщност само малка преградена кабинка, но тя можеше да си я нарича така.

Погледна номера и веднага го позна: обаждането бе от сградата Хувър — дирекцията на ФБР във Вашингтон. Това не беше добре. Оттам идваха само лоши новини. Тя излезе от асансьора, стъпи върху блестящия мраморен под на фоайето и каза в телефона:

— Коноли.

Мъжки глас, леко писклив и прекалено педантичен.

— Обажда се Емет Колмбаш.

Не беше нужно да се представя — Коноли би познала превзетата му дикция навсякъде. Колмбаш беше заместник-директорът на ФБР, надзираващ стотиците агенти, които работеха в офиса във Вашингтон, както и в клона в Манасас, Вирджиния. Тя се бе срещала с Колмбаш няколко пъти, достатъчно, за да разпознае типа му: най-лошия вид подлизурко и бюрократ, усъвършенстван в подмолни интриги. Гърмяща змия в костюм.

Колмбаш нямаше причина да й се обажда. Поне не основателна причина. И защо звънеше от националната дирекция на ФБР, а не от кабинета си на Четвърта улица?

— Да, господине — отговори тя.

Говореше спокойно, но стомахът й се сви. Стоманените врати на асансьора се затвориха пред нея. Двете половинки на гигантски отпечатък от пръст, гравиран на тях, се събраха. Отпечатъкът бе идеята на някакъв правителствен комитет за изкуство и изглеждаше точно такова: изкуство на правителствен комитет.

— Агент Коноли, кой е Йозеф Падло?

Аха!

— Инспектор от полската национална полиция. Работи по тройно убийство във Варшава, което…

— Агент Марион… ако мога да ви наричам така…

— М. Т., господине.

Но той не й обърна внимание и продължи спокойно:

— Нашият пратеник във Варшава тъкмо ми изпрати по имейла писмено искане от полското министерство на правосъдието, което настоява да осигурим незабавен достъп до Съединените щати на този Йозеф Падло. Той твърди, че вие лично сте му гарантирали разрешението. Пратеникът ни е разбираемо раздразнен.

Значи това бе причината за обаждането му. Коноли не беше минала по задължителните канали и някакъв младши бюрократ от ФБР, извадил лошия късмет да го изпратят в американското посолство във Варшава, се бе разстроил.

— Очевидно има някакъв проблем с превода — отговори тя. — Не съм гарантирала нищо на инспектор Падло. Той ни помогна изключително много в случая на летище „Дълес“, в който става дума за убийството на ченге, вероятно дори две ченгета. Тъй като случаят изглежда свързан с неговото тройно убийство, той…