Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Междувременно митничарите щяха да преровят багажа на Фауст в търсене на пистолета, който ясно се виждаше на рентгена. И вероятно бързо щяха да намерят източника на тревогата.

Фелисия се зачуди дали някой от тях ще се засмее, когато осъзнаят, че са мобилизирали десетки полицаи, защото някакъв бизнесмен е увил воден пистолет във фолио и го е прибрал в един от джобовете на куфарчето си.

Напусна летището без новите си дрехи. С изключение на тези, които носеше, разбира се. Лъскавият й нов куфар се намираше някъде на летището, вероятно на път към самолета за Ню Йорк. Тя запази парите, но с изключение на тях взе само собствените си вещи — раницата и цигулката.

Накара шофьора на таксито да я остави в началото на Улицата на поляците и му даде щедър бакшиш. Какъв е смисълът да имаш пари, ако не можеш да ги споделиш с другите? Шофьорът й благодари сърдечно и три пъти й предложи да я изчака, докато си свърши работата. Тя категорично отказа и той най-после схвана, че настойчивото й „не“ наистина означава „не“, и потегли.

Фелисия изчака таксито да завие зад ъгъла и тръгна чак тогава. Никога не беше ходила в магазина, който търсеше — „Ла Музика“, но няколко пъти, откак бе пристигнала в Рим, беше пила кафе с Ейб Новаковски, собственика. Господин Ейб и вуйчо й бяха приятели от детинство, живели през няколко къщи един от друг в старата родина. Вуйчо Хенрик бе помолил приятеля си да я наглежда. По време на последната им среща в едно кафене близо до Пантеона, само на петдесетина метра от мястото, където за първи път бе видяла човека на име Фауст, поведението на Ейб бе някак различно. Обичайното му весело настроение явно бе помрачено от нещо.

Тя го попита дали е добре. Ейб се усмихна неубедително.

— Просто остарявам — каза й, замълча за миг и добави: — Тревожа се за теб, Фелисия.

Това беше значи.

— Харесвам си живота, господин Ейб. Разбирам, че се тревожите за мен, но както вече ви казах…

Той махна с ръка и я прекъсна.

— Знам какво ще ми кажеш. Да се престорим, че вече си го направила, и да продължим. Искам да ми обещаеш нещо.

Тя наклони глава и зачака. Когато си имаше работа с поколението на вуйчо си, никога не даваше обещания, преди да чуе за какво става дума.

— Ако ти се случи нещо, ако някога имаш неприятности, искам да дойдеш при мен.

Сега Фелисия си спомни този разговор и се зачуди дали Ейб е знаел нещо. Защо иначе това загадъчно поведение? Беше го попитала.

— Не исках да те плаша — бе отвърнал той. — Когато остарява, човек започва да се тревожи за какво ли не. Но ако някога настъпи време, когато решиш, че си в опасност, или дори ако се чувстваш самотна или гладна, искам да ми обещаеш, че ще дойдеш в магазина. Притеснявам се, че не се грижа за теб както трябва. Не искам да разочаровам скъпия ми Хенрик.

Този разговор се бе състоял само преди две седмици. Сега, докато се изкачваше по хълма, Фелисия се принуди да мисли за музиката. Ако успееше да свърже невроните в мозъка си с хроматичните гами, може би нямаше да остане място за страха й. Нито за непоносимата мъка, причинена от смъртта на вуйчо й.

Забърза. Ускореното темпо й напомни американската музика Блуграс 7 7 Жанр на кънтри музиката, вдъхновен от музиката на имигрантите от Шотландия и Ирландия, смесена с негърска, най-вече джаз и блус. — Б.пр. , която никога не бе приемала сериозно — гъдулка вместо цигулка — докато не чу запис на Йо Йо Ма 8 8 Роден във Франция китайски челист и композитор. — Б.пр. , изтръгващ от челото си звуци, каквито не бе чувала никога. Звуци, в които се редуваха радост и меланхолия. Беше се опитала да ги пресъздаде на собствената си цигулка, но не успя. Струваше й се, че тези определени елементи от музикално ДНК не могат да бъдат открити в инструмент, на който свири полякиня, получила класическо музикално образование.

Видя табелата на „Ла Музика“ на една пресечка и незабавно й се прииска разходката й да бе по-дълга. След още няколко стъпки може би щеше да намери емоционалната сила, за която копнееше. Силата, от която се нуждаеше, преди да съобщи ужасната новина на този мил човек. Но нямаше начин. Вече бе стигнала до магазина и нямаше причина да не влезе.

Прекрачи прага и й се стори, че се връща сто години в миналото. Тесен, тъмен и дълбок, магазинът напомняше на пещера. Само дето вместо прилепи от тавана висяха десетки цигулки, виоли и чела. Всичките бяха лъскави, сякаш наскоро почистени и лакирани. До лявата стена бяха подредени контрабаси, а на дясната безброй партитури надничаха от дървените рафтове. В задната част на магазина…