Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Маркъс затрепери неудържимо. Трейси се протегна към него и се опита да го успокои. Постепенно Мидълтън започна да чува нежните й думи. Тя го изгледа с омраза и отби в дясното платно, за да се отправи към изхода на магистралата.

След малко дори пращящото радио и настойчивите звуци на пиесата се завърнаха. „В какво се превърнах?“, запита се Мидълтън.

Барманът Конрад държеше ръкописа и го прелистваше предпазливо. Изглеждаше много стар. Хартията бе избеляла и крехка, нотите — написани на ръка, а не отпечатани както в онези партитури, които бе купил на Дженифър. Тя щеше страхотно да се зарадва на това. Шопен. Щеше да обвие ръце около врата му и да притисне буза в неговата.

Конрад живееше, за да доставя радост на племенницата си и да й купува разни неща — играчки, когато беше малка, дрехи, а сега, когато започна уроците по пиано — партитури. Най-голямата дъщеря на сестра му, току-що навършила девет години, беше надарено хлапе. Имаше малко странен вид сега, след като внезапно израсна на височина и бебешката пухкавина се стопи, но все още си имаше лъскавата черна коса, спускаща се до средата на гърба й, леко разсеяните сини очи, порцелановата кожа. Беше от черните ирландци, като скапания си баща, където и да се намираше той сега. В затвора. В гроба. Обратно в Карикфъргъс. Някой трябваше да се грижи за момиченцето, то се нуждаеше от мъж в живота си. А вуйчо й я обичаше много. Изключително много.

Насочването й към музиката през последните две години се оказа чудесна промяна. Вече не му се налагаше да седи на канапето и да я гледа как се търкаля по пода. Сега можеше да седи до нея и да обръща страниците, докато тя свиреше произведенията на Шуман, които й бе купил. „Сцени от детството“. Албум за младите. Ухаеща на ванилов шампоан, тя гледаше съсредоточено клавишите, а пръстите й леко летяха по тях. Той се приближаваше до нея, докато бедрата им се докосваха, а ръкавът й се отъркваше в неговия.

„Това е достатъчно — напомняше си той. — Нищо повече. Поне засега. Задоволявай се с това. Но някой ден…“ Може би. Ако тя искаше.

Подобни мисли и образи, толкова ужасни, но и приятни. Струваше му се, че дяволът шепне в ухото му: „Това е, което винаги си искал“. Живееше заради това.

Топлината по лицето му се стопи. Той нави ръкописа на руло и го прибра в джоба на спортното си сако, което висеше на закачалка в склада. Когато се върна в бара, двама мъже влязоха откъм хотелското лоби. Бяха със сини спортни сака и сиви панталони. Единият беше висок и вървеше с пружинираща походка. Другият бе як и мускулест, с врат като на бик и малки мъртви очи. Високият се усмихна студено и плъзна по бара визитна картичка. Картичка с печата на ФБР. Набитият стоеше неподвижен като статуя.

Нямаше никой друг в бара. Цяла вечер почти не бяха влизали клиенти.

Високият се наведе, за да прочете табелката с името на бармана, и каза:

— Добър вечер, Конрад. По-рано тук е бил мъж на средна възраст, вероятно леко неспокоен и нервен. Той уби полицай на летище „Дълес“, а после избяга. Имаме улики, че стрелбата е свързана с терористка група. Мобифонът му ни показа, че е бил тук преди малко. Изключително важно е да го открием. Спомняш си го, нали?

Конрад знаеше точно за кого говорят, но не беше убеден, че е разумно да признае това.

— Описанието, което ми дадохте, отговаря почти на всички мъже, влизали тук през последните няколко часа. Имам предвид, бих искал да помогна, но…

Високият мъж въобще не го слушаше. Беше забелязал куфарчето зад бара. А то беше на непознатия, онзи, който изглеждаше като преживял страшна катастрофа. Казаха, че бил убил ченге. Ха, музикален убиец. Конрад намери куфарчето му, докато оправяше столовете, и надникна вътре с надеждата да намери някакви документи за самоличност. Вместо това обаче откри партитурата на Шопен.

Високият се усмихна отново.

— Имаш ли нещо против да ми го подадеш? — Посочи куфарчето и протегна ръка. — Бих искал да погледна вътре.

Конрад се поколеба.

— Да си изясним нещата, Конрад. Става дума за националната сигурност. Така че… — Той размърда пръсти. — Ако обичаш.

Конрад вдигна куфарчето и го подаде на агента. Знаеше, че няма избор. Мъжът го грабна нетърпеливо, незабавно го отвори и заоглежда съдържанието му. Партньорът му просто стоеше зад него, скръстил огромните си ръце пред гърдите си.

— Не е тук — каза високият и погледна партньора си през рамо, после пак погледна Конрад. — Нещо липсва — добави с безмилостна усмивка. — Но ти вече знаеш това, нали, Конрад?