Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Май вие сте хората, които трябва да се поотпуснат — каза Мидълтън и се облегна назад. — Мислите, че вашето поколение е изобретило рапа и хип-хопа? Изговорените на музикален фон думи датират отпреди четиристотин години. Това се нарича „речитатив“. При разговор никога не поддържаме един и същи тон. Гласовете ни се издигат и снишават. Точно това прави сопранът. От нея зависи как ще го изпълни. Междувременно инструментите представят пейзажа: лунна светлина, лудост, кръв…

Трейси го изгледа заинтригувано. Приковал очи в беретата с новооткрит скептицизъм, Марк попита:

— Ти да не си професор?

— Шшт — прекъсна го Трейси.

Мършавата млада жена с кожа с цвят на кафе, блестящи очи и рошава коса слушаше напрегнато.

— Дръж се, сякаш имаш поне малко мозък — сгълча тя приятеля си.

Маркъс се нацупи, облегна се на вратата и мрачно зачеса покритата си със струпеи ръка.

Най-после замълчаха и дадоха възможност на Мидълтън да помисли. Но призрачната музика, разказваща за вманиачения по луната клоун и фройдистките му кошмари, само увеличаваше страховете му. Къде беше Чарли? В безопасност ли беше? Кой бе опитал да го убие на летище „Дълес“ и какво преследваше този човек? И какво го очакваше на Фримонт Авеню 121 в Балтимор?

Вероятната опасност за Чарли засилваше нуждата му да дешифрира заплахата. Мислите му препускаха лудо, объркани от умората и страха. Междувременно:

Маркъс кимна към радиото и каза:

— Само скърцане и стържене. Отново и отново.

— Не и ако знаеш немски — възрази Мидълтън и разтърка парещите си очи. — А и не слушаш акомпанимента.

— Интересно е — обади се Трейси, която се стремеше да получи комплимент за изискаността си, макар вече да бе загубила интерес.

Маркъс подсмръкна.

— Звучи като някакъв таен шифър, ако ме питаш мен.

— Странно е, че го забелязваш — отвърна Мидълтън и се загледа през мърлявия прозорец към летящите покрай тях дървета. — През Втората световна война се носели слухове, че нацистите използвали дванадесет тонална музика, за да изпращат съобщения на симпатизантите си от американския културен елит. Няма стандартна мелодия, хората не могат да изберат погрешната нота…

— Звучи така, сякаш всичките ноти са погрешни — прекъсна го Маркъс.

— Точно така. Още по-лесно да скриеш съобщение сред тях. Кой ще знае кога музиката е свършила?

Сети се за ръкописа на Шопен в куфарчето си. Беше смятал, че полските власти го бяха спрели заради него на краковското летище. Убеждението му, че ръкописът не е истински, бе предизвикано точно от няколко пасажа със странно нехармонични акорди, съвсем различни от стила на безукорно мелодичния Шопен. Ами ако и това беше шифър? Ами ако бандитите не се стремяха към партитурата, а искаха нещо много по-ценно, което може да бъде открито само като дешифрираш нотите?

Изпълнен с неочаквано вдъхновение, той посегна надолу, за да извади ръкописа, но внезапно откри, че куфарчето му го няма.

„О, не!“

Върна се наум в „Сейнт Риджис“. Припомни си как прибра мобифона в джоба си пред мивката в тоалетната, после отиде до бара, видя измореното си, безнадеждно запомнящо се лице в огледалото, пусна мобифона в куфарчето и го затвори. Дали след това си беше тръгнал без него? Ама че тъпа история. Още едно доказателство колко разсеян, замаян и луд като Пиеро бе станал.

— Обръщай колата — нареди той.

Трейси изръмжа през рамо:

— Какво?

— Обърни колата. Връщаме се в хотела.

Двамата смотани крадци го погледнаха учудено.

— Ти не си наред бе — каза Маркъс.

— Започваш да ме плашиш, господин Сивчо — добави Трейси.

Мидълтън вдигна беретата, насочи я към задния прозорец и натисна спусъка. Силният гърмеж в малката кола, придружен от пронизителния шум на разбиващи се стъкла, оглуши Мидълтън отново. Трейси отвори уста, изпищя безмълвно и се приведе напред, за да овладее волана. Маркъс стисна главата си и ужасено се вторачи в оръжието. Миризмата на барута най-после маскира вонята в колата.

Мидълтън се протегна напред, стисна яката на Маркъс и заби дулото във врата му. Също като преди на летището, всеки звук изскачаше увит в невидима пелена, но някъде дълбоко в пулсиращия си череп той чу подводния грохот на собствените си думи, изкрещени на Трейси:

— Казах да обърнеш колата. Направи го или, кълна се в бога, ще му пръсна черепа. Ясно ли е? А после ще убия и теб!