Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Усмихна се и продължи:

— Нали разбираш, полковникът се зарадва, когато ме видя. Дегизировката ми го развесели, а когато му съобщих, че имаме план за измъкването му, се въодушеви страхотно. Разбира се, нямаше представа, че жена му ни е предала дневниците му. Разполагахме с всичко, което той щеше да използва, за да получи снизхождение. Дори бе записал имената на хората, които му платиха за съкровищата. Имената на покровителите му. В крайна сметка великият полковник Ругова се оказа просто страхливец без лоялност и чест.

— Иска ми се да бях присъствала.

Вукашин запали тънка пура и се загледа в колата, която спря пред хотела. Двамата му подчинени слязоха от нея и влязоха в хотела.

— Сега ще видим дали Мидълтън е още вътре — каза той.

— А ако не е?

— Дъщеря му — отговори той. — Шарлот. Бременна, между другото.

— Веднъж да вкарам Шарлот в една стая с него… — Елеана се усмихна и потри ръце. — Той обича ли още някого?

— Една жена, с която работеше навремето. Леонора Тесла.

— Ако разполагахме с тази Тесла, можехме да свършим чудесна работа. Ако още държи на нея, разбира се. Но бременната дъщеря е за предпочитане.

Колата вонеше. Мърляви мазни пликове от заведения за бързо хранене, празни кутии от бира, пепелници, претъпкани със стари фасове. Климатикът хъркаше немощно и почти не охлаждаше, а трите тела добавяха миризма на пот. Мидълтън научи имената на желаещите да го ограбят — Маркъс и Трейси — от непрестанните им словесни престрелки, отегчителни обвинения и подробности от смотаните им биографии — нужди и желания, пристрастеност към наркотици, обещания да се поправят и проклятия, всичките издрънкани на вулгарен жаргон, който той едва разбираше. Междувременно колата се носеше към Балтимор и единственият й фар осветяваше мокрия асфалт на магистрала 495. Кратката лятна буря утихна бързо, а нощният въздух, влажен и горещ, бе непреодолимо препятствие за умиращия климатик. Спортното сако на Мидълтън бе залепнало за раменете и ръцете му като втора кожа. Той избърса лице със свободната си ръка. Другата стискаше здраво беретата.

Най-после, макар и само за да прогони чувството за гадене, той прекъсна спора на предната седалка.

— Пусни радиото — нареди на Маркъс и го сръга в рамото с пистолета.

Младежът се извъртя към него. Бузата му беше покрита с дребни белезникави пъпки.

— Виж какво, с Трейси трябва да обсъдим някои неща и…

Мидълтън заби дулото във врата му.

— Заповядах ти да пуснеш радиото. Пречите ми да мисля.

— Не побеснявай, господин Сивчо — намеси се Трейси и го погледна през рамо. — Отвличаш ни, заплашваш ни, а ние изпълняваме всичко, което поискаш. Успокой се. Не си играй. Не и с пистолета.

Откак се качи в колата, го наричаха „господин Сивчо“. Отначало си помисли, че за това е виновен ужасният му външен вид, който се влошаваше непрестанно от напрежението и нуждата от сън. Но после долови расистката подигравка. Припомни си, че Каб Калоуей 5 5 Прочут джаз изпълнител (1907–1994 г.). — Б.пр. бе наричал белите „сивчовци“. Но това бе толкова отдавна, много години преди тези двамата да се родят. Господи, преди самият Мидълтън да се роди…

— Не си играя — каза сухо той.

— Имах предвид само…

— Пусни шибаното радио!

Ръката на Маркъс се стрелна към таблото и натисна бутона. Мидълтън се сви, когато го оглуши кошмарна какофония от ръмжене на малоумни строфи и басов тътен.

— Смени станцията.

— Ей, човече, много си нагъл.

— Смени станцията! Веднага!

Маркъс изсумтя, но се подчини.

— Трябва да се поотпуснеш, господин Сивчо — обади се Трейси. — Успокой се, забрави за дреболиите.

Внезапно нежният звук на духови инструменти надделя над пращенето. Красив сопран запя познати тактове от шпрехгезанг 6 6 Вид оперен речитатив. — Б.пр. . Мидълтън се наведе рязко напред.

— Остави това!

Маркъс го изгледа ужасено, сякаш му бе наредил да изяде жива жаба.

— Това ли?

— Нагласи станцията. Отърви се от пращенето.

— Не. Не. Това, че ни взе за затворници, е достатъчно откачено. Не можеш да ни измъчваш.

— Настрой станцията!

Пиесата бе от Шонберг, двадесет и една песни за петима музиканти на осем инструмента плюс гласа, думите бяха полуизговаряни, полуизпявани, първият дванадесеттонен шедьовър на двадесети век. Дисонантен шум за повечето хора, но не и за Мидълтън. Не и за човек, който разбираше и можеше да чуе в него последните звуци на романтизма, с ехо не само от Малер и Щраус, но и от Бах.