Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Джесика. Съвсем американско. Чудесно.

Елеана Соберски беше сръбкиня, но сега, с помощта на отлично фалшифицирани документи, бе американска поданичка. Беше работила като детски психолог, преди да се присъедини към силите на Ругова като разузнавач. Истинската Джесика Харис бе медицинска сестра, доброволка в централната болница в Белград и нямаше близки в Съединените щати. Бедната Джесика се превърна в храна за рибите в Дунав благодарение на жената, която искаше да открадне самоличността й.

Основното задължение на Соберски в АОК по време на етническите прочиствания бе разпитването на вражи войници и цивилни, пленени от групата на Ругова. Вукашин, един от помощниците на Ругова, видя работата й и се възхити на методите и ентусиазма й. Красавица, напълно лишена от съчувствие и съвест, Елеана решително отхвърляше ухажванията на бойците. Вукашин смяташе, че тя изпитва сексуално удоволствие само когато се наслаждава на върховно ужасените си жертви, завързани към маса, стол или окачени на греди на тавана и измъчвани от непоносима болка.

— Мишената ти е тук в хотела? — попита тя.

Вукашин извади снимка на двама мъже, седнали до маса в ресторант, и й я подаде.

— Мишената е този. Харолд Мидълтън. Човекът, който предвождаше Доброволците. Човекът, който издирваше Агим и го намери.

Лицето на Елеана се скова в неприятна гримаса.

— Това е Харолд Мидълтън? Мислех, че ще е по-впечатляващ. Къде е?

— Още не сме сигурни.

— И вярваш, че ще дойде тук? В бар? На обществено място?

Вукашин кимна. Хората му бяха „убедили“ бившата съпруга на Мидълтън да им съобщи местата, където би се скрил. Хотел „Сейнт Риджис“ бе едно от тях.

— Имаш ли хора вътре? — попита Елеана.

— На път са — усмихна се Вукашин. — Дегизирани като агенти от ФБР. Заблудата ще свърши чудесна работа: Мидълтън е издирван за убийството на полицай на летището.

— Полицай?

Вукашин обясни.

— Фиаско — отбеляза Джесика Харис. — Къде е Драган сега?

— Мъртъв. Имах ли избор? Изложи всичко на риск.

— А защо въобще се интересуваме от Мидълтън?

Вукашин взе снимката от ръцете й.

— Другият човек е Хенрик Жединяк, колекционер и експерт по редки музикални ръкописи. Жединяк също вече не е между живите. Можеш да попиташ Мидълтън защо.

— С радост бих го направила — отвърна Харис. — Но със сигурност тук става дума за нещо повече от смъртта на колекционер.

Вукашин беше изморен, но Елеана трябваше да знае каква е мисията. А сега бе подходящият момент да й разкаже.

— Мидълтън беше в „Света София“ с умиротворителните сили. Беше натоварен със задачата да впише в каталог музикалните ръкописи — онези, които останаха в църквата, преди да успеем да ги приберем. Преди три години Жединяк бе помолен да удостовери автентичността на няколко от ръкописите, които Мидълтън бе оставил. Те бяха продадени на частен колекционер и бе установено, че Жединяк е подменил ръкописите с фалшификати. Продавачът бе Ругова — добави Вукашин.

— И той е очаквал достатъчно висока цена, за да може да си купи свободата — отбеляза Елеана.

— Когато разпитах Жединяк, той си призна престъплението, но не можах да го убедя да ми каже къде са оригиналните ръкописи.

Харис се усмихна сухо. Вукашин познаваше само грубото насилие, а не по-изкусните и фини методи, нужни за разпита на смел и упорит човек.

— Жединяк все пак ми каза, че Мидълтън притежавал нещо, за което не знаел какво точно е, но скоро щял да открие.

— Похабил си ценен източник.

— Нямам нужда да ми съобщаваш какво съм или не съм направил.

Но това беше истината. Жединяк беше отнесъл тайната в гроба, а сега и племенницата му бе изчезнала — открадната изпод носа на хората му в Рим. И това, което тя знаеше, си оставаше загадка.

— Вярвам, че ключът е в ръкописа на Шопен, който Жединяк е дал на Мидълтън — добави Вукашин.

— Истински или фалшив? — попита Елеана.

Вукашин я погледна и повдигна вежди. Според него Жединяк не бе знаел, че се налага истинският ръкопис да бъде преместен. Вукашин бе чакал три години, за да започне да го издирва.

Харис забеляза реакцията му и попита с възхитен глас:

— Ти си човекът, добрал се до Ругова и жена му, нали?

Вукашин кимна. С удоволствие щеше да й разкаже как бе осъществил онова, което изглеждаше невъзможно.

— Полковник Ругова беше отчаян — каза той. — Пазачите бяха подкупени преди посещението ми, а аз проникнах вътре, дегизиран като адвокат от трибунала, който се нуждаеше от подписа на Ругова върху няколко документа. Писалката ми капеше, а отровеното мастило по пръстите на полковника свърши работа за седем-осем часа.