Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Последната капка, която преля чашата, бе кратката връзка, която Хари бе имал с Леонора Тесла, колежка от Доброволците.

— Все пак да опитаме и там. Поне ще мога да взема дрехи от нея.

Майка й щеше да пита за бебето. И щеше да им се наложи да обясняват. Шарлот притисна ръка до празния си корем. Не искаше да говори за това. Не можеше.

Но пък в момента не можеше да си позволи да рухне.

Стигнаха до тузарския квартал на майка й в Джорджтаун за по-малко от двадесет минути. Спряха пред елегантната двуетажна къща в колониален стил, изскочиха от колата и забързаха към вратата.

Мерцедесът на майка й бе паркиран на частния път. Предната веранда бе тъмна, но няколко прозореца светеха.

Чарли звънна. Чуха бесния лай на Бела, померанката на майка й.

— Мамо! — извика Шарлот и звънна отново. — Аз съм!

Може би майка й бе излязла с приятелка, която я бе взела от къщи. Или пък бе на среща с някого.

Не, не беше така. Чувстваше го.

Джак набра номера на тъща си. Телефонът иззвъня шест пъти без никакъв отговор.

Шарлот с разтреперани ръце зарови из чантата си, извади ключа от къщата на майка си и отключи.

— Мамо!

Бела изфуча в галоп от кухнята и се втурна към тях по белия мокет. По него остана диря от малки лапички.

Червени лапички.

Шарлот изстена. Перес й нареди да чака и тръгна към кухнята. Тя го последва.

Спряха до вратата. Майка й лежеше по гръб на плочките. Очите й бяха отворени, но не виждаха нищо. Кръвта й бе образувала от двете й страни локви с формата на крила. Бела беше тичала около господарката си и бе изрисувала зловеща картина върху белите плочки.

Копринената роба на майка й се бе разтворила и показваше краката и дантеленото й бельо. Едната й ръка лежеше на гърдите й, сякаш се бе опитала да се хване за сърцето, другата — отстрани, до тялото.

— О, мамо…

Шарлот пристъпи напред, спря замаяно и се хвана за плота.

Джак предпазливо пристъпи към трупа на тъща си, клекна и провери пулса й.

Докато се мъчеше да осмисли случилото се, Шарлот отмести поглед настрани. Забеляза нещо, което се подаваше изпод шкафа. Примигна и се вгледа. Опаковка от шоколад. Протегна крак и я измъкна. „Милка“, европейска марка, каквато трудно се намираше в Щатите. Шарлот клекна, взе я и я огледа. Шоколадът бе от Полша.

Кръвта запулсира в главата й. Любимият шоколад на баща й. Тайната му страст. Страст, която двамата споделяха.

— Мъртва е, Чарли.

— Трябва да изчезваме оттук. Веднага.

Натъпка обвивката в джоба си.

— Какво правиш? Чарли, това може да е улика. Трябва да се обадим в полицията.

— Ще прикачат убийството на Хари.

— А помисли ли, че той може…

— Никога. Не и татко. Изпратил ми е текстовото съобщение, защото и аз съм в опасност. Мама също. Не знам защо се случва всичко това, но му имам доверие.

— Можеш ли да му довериш живота си? И моя?

— Да — решително отговори Шарлот. — Трябва да го намерим.

— Как? — попита Перес и прокара трепереща ръка през косата си. — Не сме обявени за издирване от полицията, но съм сигурен, че ни търсят.

Шарлот отново погледна трупа на майка си и се пребори с отчаянието и с желанието да потъне в прегръдката на мъжа си и да захлипа. Беше дъщеря на Харолд Мидълтън. Щеше да преследва човека, който бе извършил това. И да го накара да си плати.

В далечината се чу вой на сирени.

— Къщата при езерото — каза тя и тръгна към спалнята на майка си, за да вземе чисти дрехи. — Хари евентуално ще ни потърси там.

На паркинга на летище „Дълес“ агент М. Т. Коноли наблюдаваше как детективите от отдел „Убийства“ оглеждат трупа на полицай. Дълбоката следа около врата му и червените мрежи в бялото на очите му показваха ясно причината за смъртта, по същия начин, по който записите от охранителните камери показваха самоличността на човека, който го беше убил, беше откраднал униформата му и го бе натъпкал в багажника на джипа, където лежеше сега.

Детективите бяха пристигнали заради прострелването на щатския полицай в терминала. Въпреки ранните репортажи, които твърдяха противното, полицай Джордж бе жив, но в критично състояние. Три куршума се бяха сплескали в бронираната му жилетка. Един бе отишъл по-високо и бе разкъсал артерия. Очакваха, че полицаят няма да оживее. А ако случайно това станеше, загубата на кръв щеше да нанесе сериозни увреждания на мозъка му.

Придружена от детективите, Коноли отиде в помещенията за охраната, за да разгледа записите. Видя ясно фалшивото ченге, което бе стреляло по пътник, идентифициран от митничарите като Харолд Мидълтън. Мидълтън бе грабнал оръжието на нападателя и бе стрелял в самозащита. Щатски полицай Джордж бе предположил, че ченгето е право, а мишената му е престъпник — разбираема грешка. Отначало Коноли бе стигнала до същия извод в мелето, но бе окована за малоумния си затворник и се впусна в преследване, когато вече бе прекалено късно. Беше приела, че фалшивото ченге гони Мидълтън, за да го залови, но сега бе ясно, че бе избягало от нея и другите ченгета, които се бяха втурнали към мястото на инцидента. Също така очевидно бе, че фалшивото ченге бе насочило пистолета си към Мидълтън веднага след като той го бе познал.