Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Стори му се, че подът под него се залюлява. Стомахът му се сви. Някакъв вътрешен глас му прошепна: „Ще научат малката ти мръсна тайна“.

Преди да успее да обмисли последиците, чу гласа си:

— Не знам какво имате предвид.

Гласът му трепереше.

Представи си Дженифър седнала с тъжни очи на лъскавия черен стол пред пианото, как чака единствения си вуйчо, ухаещ на ментови бонбони и афтършейв, да седне до нея.

— Партитурата, Конрад. Трябваше да е вътре. Но не е. Донеси ни я веднага. Преди да си изпусна нервите.

Едва тогава Конрад осъзна, че това, което го бе притеснило в гласа на мъжа, бе акцентът му. Канадец? Но канадците можеха ли да работят за ФБР?

— Слушайте, не се опитвам да ви затрудня. Наистина не знам за какво говорите.

Високият погледна към склада. Бяха го видели да затваря вратата, когато влязоха откъм фоайето. Агентът кимна на мускулестия си партньор да отиде да провери.

— Не можете да влизате там — възпротиви се Конрад. По гърба му се стичаше пот.

— И защо да не можем?

— Хотелска собственост е.

Високият се ухили.

— Е, и?

Мускулестият се озова зад бара. Потупа Конрад по бузата, после отвори вратата на склада. Партньорът му каза:

— В твой интерес е да ни сътрудничиш. Разочарован съм, че се налага да ти го обяснявам.

— Ти слез първи.

Мидълтън бутна Маркъс на тротоара, отвори задната врата и разбитите стъкла се посипаха на пода и по ръкава му. Измъкна се, затръшна вратата и през счупения прозорец каза на Трейси:

— Чакай тук. Оставих нещо в хотела. Ще се забавим само минута.

Младата жена не отговори. Седеше неподвижно, стиснала разгневено волана.

Мидълтън прибра пистолета в джоба на сакото си и стисна здраво Маркъс за лакътя.

— Хайде. Трябва да побързаме.

Бяха на половината път до въртящата се врата на хотела, когато колата зад тях потегли със свистене на гумите. И двамата се завъртяха и се вторачиха в бягащата Трейси. Ченето на Мидълтън увисна. Колата стигна до ъгъла и зави със свирене на спирачките. Край.

Преди Мидълтън да успее да се окопити, Маръкс се отърси от хватката му, халоса го по челюстта и побягна с всички сили. Харолд се олюля, понечи да го подгони, но спря и се вторачи в кльощавия младеж, който изчезна по мократа улица.

Бе изминал едва час, откак бе стоял на същото това място. Нищо не се бе променило. С изключение на всичко може би.

Влезе във фоайето, бършеше лице с носната си кърпа. Надяваше се да не изглежда толкова мърляв и скапан, колкото се чувстваше. Администраторът го позна и му се усмихна възпитано. Добре облечена жена с тънко куфарче, вероятно момиче на повикване, стоеше пред асансьора.

Мидълтън тръгна към малкия тъмен бар, прекрачи прага и се закова на място. Барманът се бореше с много по-едър от него мъж, а друг, още по-висок, ги наблюдаваше равнодушно. Двамата непознати бяха облечени почти еднакво: сини сака и сиви панталони, закопчани ризи и тъмни вратовръзки. Дрехи, които изобщо не отговаряха на поведението им. Високият наблюдаваше сцената със студено любопитство. Усмивката му беше садистично изкривена. Държеше куфарчето на Мидълтън и оглеждаше мобифона му. Междувременно другият тип стисна бармана за гърлото и го заудря брутално с другата си ръка. Ръката на бармана бе протегната и стискаше упорито ръкописа на Шопен.

В мига, когато всички тези подробности се регистрираха в съзнанието на Мидълтън, онзи с куфарчето се завъртя към него. „Нямаш време“, помисли Харолд, когато забеляза, че високият го е познал. Извади беретата от джоба си и се втурна напред. Мъжът пусна мобифона и бръкна под сакото си. Мидълтън се прицели и изпрати два бързи изстрела в средата на лицето му. Надяваше се, че куршумите ще пробият носните хрущяли и ще се забият дълбоко в мозъка му.

Мъжът се олюля, но грозното му изражение не се промени. После краката му се подгънаха и той се просна на пода.

Стреснат от изстрелите, мускулестият тип бутна бармана настрани, клекна и посегна към собственото си оръжие. Мидълтън се завъртя, пристъпи бързо напред и изстреля още два куршума от упор, пак в центъра на лицето. Якият бандит потръпна, отпусна се на коляно, стиснал ръба на бара, после се плъзна на пода и се загърчи.

Барманът се сви ужасено. Мидълтън чу откъм фоайето стъпки и възклицанията на невидими зяпачи и протегна ръка към ръкописа.

— Дай ми го.

Барманът безмълвно се вторачи в него. Харолд насочи пистолета към лицето му.

— Нямам време.

Конрад се поколеба, после пусна смачканата партитура на бара. Лицето му бе наполовина изкривено от ужас, наполовина отчаяно. Мидълтън грабна куфарчето от пода, натъпка вътре мобифона и ръкописа, после тръгна право към тълпата във фоайето, все още стиснал беретата в ръка.