Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Всъщност тя не можеше да види задната част на магазина заради сянката, в която бе потънала.

— Фелисия?

Гласът се чу зад гърба й — от касата в предната част на магазина, която не бе видяла. Тя веднага позна силния акцент на господин Ейб, но все пак се стресна и подскочи.

— Фелисия, какво е станало? — попита той и тръгна към нея толкова бързо, колкото му позволяваха изкривените от артрита крака. — Какво има?

Заля я вълна от емоции.

— Вуйчо Хенрик е мъртъв — прошепна тя. Следващите й думи бяха удавени от риданията й.

Ейб Новаковски заключи магазина — нещо, което не правеше почти никога — и помогна на красивата си млада съотечественичка да изкачи стъпалата до апартамента му на втория етаж. Там й приготви чай и изслуша историята й.

Камински се мразеше, задето си бе изпуснала нервите по този начин, но през следващия час й се струваше, че сълзите й никога няма да спрат. Разбира се, те постепенно изсъхнаха, но тя остана с впечатлението, че господин Ейб би седял с нея толкова, колкото се налага.

— Тези неща отнемат време — каза той.

Беше дребен закръглен човечец с груба кожа и гъста бяла коса, с която гребените не успяваха да се справят. Когато говореше меко като сега, обичайно силният му глас предрезняваше.

— Загубих моята Мария преди шест години и макар понякога да ми се струва, че раната в сърцето ми е заздравяла, има дни, когато болката е така силна и жестока, както в деня на смъртта й. Започнах да си мисля, че болката е доказателство за това колко много съм я обичал.

Чаят беше ужасен — прекалено силен и сладък.

— Знаехте ли, че това може да се случи с вуйчо ми, господин Ейб? — попита тя.

Въпросът май стресна стареца.

— Онзи ден, когато се видяхме на кафе, ме помолихте да ви обещая нещо. Направих го и сега съм тук. Но се чудех…

Гласът й замря, а господин Ейб се вторачи в скута си. Жестът му отговори на въпроса й. Сега й оставаше само да се надява, че старецът няма да оскверни паметта на вуйчо й с някоя прозрачна лъжа, предназначена да предпази чувствата й.

— Имах подобно предчувствие, да — потвърди той. — Вуйчо ти ми се обади малко преди ние с теб да се срещнем. Стори ми се… изнервен. Говореше бързо, сякаш се опитваше да ми предаде съобщение, преди да го прекъснат. Или преди да си промени решението.

Пое си дълбоко дъх, изпусна го бавно и заговори отново:

— Каза, че щял да ми изпрати някакъв пакет, който трябвало да пазя. Прекалено рисковано било да го държи у себе си. Само при мен щял да е наистина в безопасност.

— Пакетът пристигна ли?

Новаковски пренебрегна въпроса й.

— Разбира се, аз се съгласих, но той ми звънна на следващия ден. Този път ми се стори наистина уплашен. Каза, че не бил обмислил нещата достатъчно добре, преди да изпрати колета, и се страхувал хората да не помислят, че го е адресирал до теб. Разбира се, съвсем естествено е хората да смятат всичко, изпратено от Хенрик до Рим, за адресирано до теб. Помоли ме да те наглеждам по-често и да се опитам да разбера дали не си в опасност. Искаше да го направя, без да те разтревожа, разбира се.

— Каква опасност?

Старецът се надигна и пристъпи към печката.

— Преди днешния ден нямаше да мога да ти кажа. Мисля, че сега вече знаем. Още чай, Фелисия?

Тя се ужаси от идеята за още от кошмарно сладката напитка и се опита да прикрие реакцията си с бързо оправдание.

— Изпих безброй кафета днес. Не искам ръцете ми да затреперят още повече.

Новаковски се усмихна с разбиране и се върна до масата.

— Да, казвали са ми, че правя прекалено силен чай. Предполагам, причината е, че рядко каня гости.

— Колетът — напомни му тя. — Получихте ли го?

— Да.

— Какво беше?

Господин Ейб отново сведе очи. Камински осъзна, че го прави, когато е засрамен.

— Скъпият Хенрик ме помоли да не го отварям. Каза, че щял да бъде двойно опакован и ако някога нещо лошо се случело с него, трябвало да сваля само външната опаковка и да се свържа с човека, чието име е на картичката, залепена на вътрешната.

— Но вие все пак го отворихте — отбеляза тя.

— Самотата ражда любопитство и слабост — тъжно отговори той. — Напоследък съм ужасно самотен.

— И какво имаше вътре?

Фелисия намираше срама на стареца за очарователен. Тя самата щеше да съдере опаковката на колета за секунда, ако беше на неговото място. Нямаше причина за срам.

Той се замисли за момент, после стана, изчезна в спалнята си и след минута се върна с дебел смачкан плик.

— Опитах се да го опаковам пак — призна засрамено. — Но се боя, че оплесках работата.