Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Изглежда свързан — прекъсна я Колмбаш. — Какво означава това?

Коноли се опита да потисне раздразнението си и обясни накратко:

— Падло успя да идентифицира стрелеца на летище „Дълес“ като сръбски гражданин и военнопрестъпник, който…

— Извинете, агент Коноли — отново я прекъсна той. — Въз основа на какво Падло успя да идентифицира убиеца?

— Записи от охранителните камери на „Дълес“.

— Аха. Значи инспектор Падло е изгледал записите?

Коноли засече.

— Не. Аз ги изгледах. Но Падло идентифицира убиеца по устното ми описание.

— Устното ви описание? — повтори Колмбаш презрително.

— Всъщност… — започна тя, но той я сряза.

— Разбирате ли колко сложен е процесът за предоставянето на достъп до Съединените щати на чуждестранен полицай? Говорим за седмици проучвателна работа и клетвени декларации. А това е нещо, което не можем да приемем небрежно. Трябва да имаме неоспорими доказателства за двойно престъпление.

„Ох, мамка му — помисли Коноли. — Този тип живее и диша благодарение на документите.“

— Господине, ако Падло е прав, трите убийства във Варшава са свързани с престрелката на летище „Дълес“ и имаме неоспорим случай на двойно престъпление.

— Случай, изграден върху устно описание по телефона, агент Коноли? Според мен това не може да ни убеди, че става дума за двойно престъпление. Изглежда ми прекалено недостатъчно. Страхувам се, че няма да успеем да осигурим виза на инспектор Падло.

„Разбира се — помисли си тя. — Ако Йозеф искаше да проникне в страната бързо и лесно, без да му задават въпроси, просто трябваше да се присъедини към Ал Кайда и да се запише в курс за пилоти. Тогава щяхме да го пуснем в страната без проблеми.“

Реши обаче, че не е разумно да споделя мнението си с Колмбаш, и вместо това каза:

— Значи ако разполагаме с неоспорима идентификация на убиеца, която свързва убийствата във Варшава с престрелката на летище „Дълес“, за вас няма да е проблем да пуснете Падло в страната?

— Но не разполагаме с такава, нали? — ледено запита Колмбаш.

— Не, господине. Не още.

— Благодаря ви, агент… Марион.

— М. Т. — поправи го тя.

Но той вече беше затворил.

Коноли се наричаше М. Т. още от тринадесетгодишна. Винаги бе мразила името, с което бе кръстена — Марион. Баща й също беше Марион и гордо заявяваше, че това било истинското име на Джон Уейн. В Гълфпорт, Мисисипи, където баща й работеше почасово като заместник-шериф на област Харисън, Джон Уейн бе не по-малко почитан от Христос. Всъщност за някои хора бе още по-велик от него.

Но за нея Марион беше име, подходящо за библиотекарка или съпруга от телевизионна комедия, а тя не си представяше себе си в нито една от двете роли. Беше мъжкарана и се гордееше с това. В седми клас дори бе набила училищния грубиян, задето си бе позволил да нарече сладкия й по-малък брат Уейн „педал“.

Коноли настояваше да я наричат с инициалите й, което й звучеше по-сурово и различно от женствените глезотии. Може би дори леко загадъчно.

През годините се бе научила да се гримира и бе развила чудесна фигура. Тренировките й започваха в пет всяка сутрин и продължаваха поне час. Когато искаше да изглежда съблазнителна, нямаше проблем. Знаеше, че когато облече прилепналата червена рокля, привлича възхитени мъжки погледи безотказно.

В работата си обаче прикриваше женствеността си с всички сили. ФБР все още беше мъжки клуб и тя бе убедена, че момчетата те приемат много по-сериозно, ако не възбуждаш желанията им.

Също като човека, който седеше пред нея сега. Казваше се Брус Ардсли и беше видео анализатор в отдела по анализиране на образи и записи. Главната лаборатория на ФБР се намираше във Вашингтон, но наскоро бяха създали клон тук заради изискванията към Бюрото след единадесети септември.

Ардсли носеше очила с авиаторски рамки, имаше мазна коса и дълги бакенбарди, излезли от мода още в края на седемдесетте. Беше прочут с опитите си да сваля всички агентки и секретарки. Но се бе отказал от номерата си поне пред нея преди доста време и сега се разбираха чудесно.

Кабинетът му в мазето на новата сграда бе не по-голям от килер, претъпкан с метални рафтове, отрупани с монитори и контролни компютри. На едната стена бе окачен плакат с мъж, който тичаше нагоре по стъпалата на стадион. Над него бе изписана думата „постоянство“. В краката му имаше друг надпис: „Работата се върши не чрез гигантска стъпка, а много малки стъпки“.

Коноли му подаде два диска и каза: