Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Добре облечената жена, която бе чакала асансьора, мина зад него, хвана го под ръка и го поведе към вратата.

— Не спирай, Хари — прошепна тя. — Не и ако искаш да видиш Шарлот.

Фелисия Камински винаги бе обичала летищата. Когато беше малка, семейството й никога не пътуваше и тя завиждаше на приятелите си, които почиваха на толкова далечни места, че се налагаше да летиш до тях. Влаковете също бяха вълнуващи, но само по летищата имаше хора, които отиваха достатъчно далеч, за да променят живота си. Мечтала за този момент от години, тя най-после щеше да се качи на самолет. И да отлети към Съединените щати. При това в първа класа.

Международно летище „Фиумичино“ гъмжеше от хора, които бързаха във всички посоки. Фелисия Камински, не, Джоана Фелпс, трябваше да запомни новото си име, загледа разсеяно едно семейство. Изнервените родители се опитваха да насочат шестте си деца към опашката пред охраната. Задачата им изглеждаше непосилна. Фелисия откри, че неволно се усмихва.

После си наложи да се съсредоточи. След събитията тази сутрин трябваше да е нащрек. Очевидно беше мишена и ако някой искаше да я нарани, сигурно щеше да успее. Добре беше, че всеки десети човек на летището беше карабинер с автомат през рамо. Мястото не беше особено подходящо да се опитваш да убиеш някого.

Следобедът се развиваше точно както бе предсказал Фауст. Изкъпан и преоблечен, той я изведе от хотела. Отпред ги чакаха два мерцедеса с работещи двигатели. Фауст я вкара в единия, а той се настани на задната седалка на другия. Потеглиха заедно, но после се разделиха. Нейната кола пое надясно, а неговата — наляво. Оттогава не го видя повече.

— Разбрах, че не сте пътували много — каза шофьорът й на приличен полски, с акцент, който тя не успя да определи. — Знаете ли как да действате на летището?

Фелисия не хареса снизходителния му тон, но трябваше да признае невежеството си. Шофьорът, Питър, ако това бе истинското му име, й обясни процеса стъпка по стъпка, от предаването на багажа до минаването през проверката за безопасност и качването на борда. Единствено я изненада фактът, че трябваше да се събуе, за да мине през детекторите за метали. Знаеше за самите детектори, разбира се, но просто не си бе представяла, че ще й се наложи да се събува.

— Ще минете ли заедно с мен през проверката? — попита тя, когато Питър свърши.

— Не, госпожице Фелпс, това не е възможно. Напоследък охраната на летищата е много затегната. Ще потегля веднага след като ви оставя. Ще сте съвсем сама.

— Къде е Фауст?

Питър я погледна в огледалото за обратно виждане.

— Фауст ще е там, където трябва да е в подходящия момент. Важното е да запомните, че не го познавате. Оставете той да се приближи до вас.

— Ще го запомня — отвърна тя.

„Бездруго не бързам да го опозная.“

Пристигнаха на летището три часа преди полета.

Фелисия мина бързо през паспортната проверка, но реши да се позабавлява малко, преди да се отправи към опашката пред металните детектори. Подобаващо за статута й на пътничка от първа класа, Фауст й бе дал триста долара и тя възнамеряваше да похарчи част от тях в кафенето на летището. Намери си маса, която предлагаше чудесна гледка към опашката. Море от хора, застанали рамо до рамо.

Оттатък тълпата се виждаше районът за първа класа — там хората бяха по-малко и по-добре организирани. Тя съсредоточи вниманието си върху тях. Предвиждаше, че това е мястото, където нещата щяха да станат вълнуващи.

Мина доста време и тя си поръча второ еспресо, като се примири с идеята, че няма да заспи цяла нощ. След около четиридесет и пет минути видя това, което очакваше. Фауст най-после се нареди на опашката. В деловия си костюм изглеждаше съвсем на място сред останалите богати пътници.

От петнадесет метра тя загледа как човекът, който бе спасил живота й, свали сакото и събу обувките си. Постави куфарчето си на лентата за рентгеновия апарат, после мина през детектора за метали.

Сърцето на Камински заби лудо при мисълта, че нещо май се е объркало. Вече трябваше да има реакция. Трябваше…

Внезапно запищя аларма и червената лампа над рентгена светна. Шумът и светлината привлякоха вниманието на хората и ги накараха инстинктивно да се отдалечат. Всички, освен карабинерите, разбира се, които се втурнаха натам, за да проверят заплахата.

Фелисия прехапа бузата си, за да потисне доволната си усмивка, която можеше да привлече вниманието на околните към нея, после стана от масата и тръгна към стоянката за таксита пред летището. Първо обаче трябваше да намери чейнджбюро, където да смени доларите за евро. Знаеше, че разполага с време. Фауст щеше да е зает с карабинерите поне един-два часа и тя се надяваше, че дори и по-кратко забавяне ще й осигури достатъчно време да свърши това, което трябваше, и да изчезне.