Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Мидълтън се препъна, но тя го задържа изправен.

— Куфарчето — каза той.

— Да, куфарчето — повтори Соберски. — Разбира се, куфарчето. Но то не е достатъчно.

Мидълтън се огледа. Улица беше безлюдна. По това време на вечерта в Ню Йорк, Чикаго, Сан Франциско, Краков и Варшава десетки хора щяха да се наслаждават на нощния въздух, докато вървят към любимия си бар или клуб. Във Вашингтон човек можеше да чуе само безрадостното скърцане на обувките на стражите пред Белия дом и парк „Лафайет“.

— Какво имаш предвид с това „не е достатъчно“? — попита Мидълтън, когато завиха на север по Шестнадесета улица.

— За мен това е просто хартия.

— Дъщеря ми…

— Разбира се, че ще размениш Шопен за дъщеря си. Но какво друго?

Застанаха на ъгъла на Кънектикът Авеню и изчакаха няколкото таксита, които отиваха на изток. Мидълтън си пое дъх и най-после чу воя на сирени. Идваше от много по-далеч, отколкото се бе надявал, но се приближаваше.

— Няма нищо друго — каза той.

Изтощението замъгляваше мислите му. Хората, които бе застрелял в бара, искаха да се сдобият с ръкописа на Шопен, нали?

— Полковник Мидълтън — отвърна тя със сух смях, — хайде да не бъдем глупави.

— Но аз не знам какво искате.

Тя отново го мушна с пистолета.

— Тогава да обсъдим това, което искаш ти. Шарлот и внука ти.

Светлината на светофара се смени и Соберски го поведе напред.

— Каквото искате — каза той, когато стигнаха до жълтата линия.

— Къде е Фауст?

Един мерцедес се приближи и блокира пътя им.

— Фауст?

— Ние знаем за отношенията ти с Фауст — каза Соберски.

— Ние? Кои…

Преди Соберски да успее да реагира, шофьорът на мерцедеса протегна ръка през отворения прозорец и стреля.

Куршумът се заби в лицето й, размаза носа й и излетя от темето й. Червена мъгла изпълни въздуха над Мидълтън. Соберски падна, пистолетът се изплъзна от ръката й.

— Остави го, Хари.

Сирените завиха по-наблизо. Мидълтън се облещи невярващо срещу зет си, който го гледаше напрегнато иззад волана на мерцедеса на бившата му съпруга.

— Остави го и се качвай. Побързай, Хари.

След секунда Джак Перес завъртя волана и профуча през кръстовището. Мина на жълто пред университетска болница „Джордж Вашингтон“ и се устреми към шосе 66 още преди ченгетата да реагират на стрелбата на Кънектикът Авеню.

— Чарли? — попита Мидълтън и намести куфарчето в скута си.

— В безопасност е — отговори Перес и зави наляво.

— Силвия?

— Не, Хари. Добраха се до Силвия.

— Къде…

— Къщата при езерото, Хари. Чарли е в къщата при езерото.

Мидълтън избърса лицето си и се вторачи в окървавената си длан.

— Преди да стигнем там, Хари, трябва да ми кажеш какво става.

— Опитват се да ме убият — измърмори Мидълтън.

— Опитват се, но не си мъртъв — отвърна Перес. — Силвия, двама души в бара, две ченгета на летище „Дълес“…

— Трима души във Варшава — добави Мидълтън.

— И сега проститутката.

— Тя не беше…

— Това са девет убити, а ти си още жив.

— Джак, слушай.

Перес вдигна ръка от волана и безмълвно накара тъст си да млъкне.

— Тъкмо заличих дългогодишния си труд да променя репутацията на семейството си заради теб, Хари.

Мидълтън замълча. Знаеше, че през шестдесетте години семейството на Перес е било свързано с мафиотското семейство Дженовезе, но военното разузнаване твърдеше, че младият Джак е напълно чист. Мидълтън никога не бе споменал за проверката на Перес пред дъщеря си.

— И в замяна на това — продължи Перес — трябва да ми обясниш в какво си се забъркал.

— Тук има ръкопис на Шопен — отговори Мидълтън, като потупа куфарчето. — Смятан е за част от съкровището, скрито от нацистите в една църква в Косово.

— Смятан е?

— Фалшив е. Това не е почеркът на Шопен. Бил е сгъван, мачкан…

— И все пак някой вярва, че струва девет живота?

Мидълтън си спомни труповете, разпръснати из „Света София“, и отчаяните викове на умиращото момиче.

„Зелена риза, зелена риза… моля.“

— Много повече от девет, Джак.

Вече пътуваха по магистралата. Перес отби в най-лявото платно и ускори до сто и двадесет.

— Затова те уверявам, Джак, че ти и Чарли трябва да продължите да мислите, че бях в Краков да удостоверя автентичността…

— На ръкопис, който някой друг експерт би разпознал като фалшификат. И внезапно ти, който си проверявал партитури на Бах, Хендел, Вагнер…

— Моцарт — добави Мидълтън.

— … си се подлъгал по очевиден фалшификат.