Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Знаеш кой е убил вуйчо ми?

Фауст се изправи и й протегна ръка.

— Разбира се — отговори на полски. — Предателят Вукашин. Най-низкото същество на света. Срам е, че вуйчо ти трябваше да умре от неговите ръце.

— Къде е той?

— Вукашин ли? Несъмнено на не повече от километър от полковник Мидълтън.

Количката с напитките затрополи по пътеката и Фауст добави:

— Ела, Джоана. В първа класа сервират шампанско. И баварско синьо сирене с ръжени хлебчета. И това е само преди да поднесат обяда. Сигурен съм, че ефектът от доматената салата и бишкотите, които яде снощи, отдавна е преминал.

Камински, не, Фелпс, се надигна и обу износените си обувки.

Кръвта от прерязаното гърло на Броко вече бе засъхнала по очуканата му кухненска маса, а трупът му се бе вкочанил. Странно, но само лявата му ръка бе вързана зад гърба му. Дясната висеше отпуснато, пръстите й почти докосваха омазания с кръв и урина под. Тесла видя репортерския бележник на масата. Това означаваше, че убиецът е накарал Броко да напише нещо, преди да умре. А за да успеят да го накарат да напише нещо, означаваше, че е бил измъчван, преди да го убият.

Убиецът очевидно бе записал и гласа му — как иначе мъртвец можеше да звънне в службата си и да съобщи, че е болен? Хитро. Осигуряваше на престъпника известно време.

Но какво бе искал от Броко да напише? Шмит бе задал важен въпрос на Тесла: къде е Харолд Мидълтън? Броко можеше да е дал четири бързи отговора: истинското местонахождение на Харолд, фалшиво, лъжа, че не знае — както бе постъпила самата тя, — или отказ да отговори. Всички отговори, освен първия биха довели до нарастваща болка и ако Броко не бе знаел къде се намира бившият му шеф, вероятно го бяха принудили поне да разсъждава по въпроса.

Леонора огледа бившия си колега. Главата му бе отметната назад, а очите му — широко отворени и празни. Тя си припомни честността му, неудобството му с жените, страстта му към класическата музика на осемнадесети век и вярата му в силата на свободната преса.

Надникна в устата му и видя, че езикът му е отрязан. Това обясняваше засъхналата кръв по устните и брадичката му, както и онова, което бе написал в бележника.

Отиде до мивката, взе кърпа за чинии и я занесе до стария жълт телефон на стената. Набра 911, даде им адреса на Броко, после пусна слушалката и кърпата.

Обърна се към вратата и видя, че Броко е монтирал пет резета. Вехтата му торба, която висеше на бравата, бе празна.

Суперпредпазливият Броко бе пуснал убиеца да влезе. Убиецът бе откраднал лаптопа му.

Броко познаваше убиеца, а имейл адресите, съхранени в лаптопа му, не бяха достатъчни.

Тесла забърза надолу по стълбите и излезе навън. Разстроена от бруталното убийство на Броко и зачудена къде ли е Харолд, тя за миг изостави бдителността си и се понесе към летището бързо, сякаш закъсняваше за полета. После се метна на влака към Юниън Стейшън — билетът бе купен с кредитната карта на жена, която работеше като статистка в Театро Констанци в Рим. Сега, когато се забърза да хване автобуса на Джорджия Авеню, внезапно си припомни прекрасния следобед, който бе прекарала с Харолд в къщата му на езеро Ана. Ако беше от жените, които се изчервяваха лесно, щеше да стане като домат.

„Езеро Ана“, каза си тя, без да осъзнава, че не е видяла човека в стария очукан ситроен срещу кооперацията на Броко. Мъжът носеше черна плетена шапка върху бръснатата си глава. Шапката скриваше черно-зелена татуировка на вале пика.

Когато Леонора се метна в автобуса и той потегли, мъжът сгъна ножа, с който бе почиствал ноктите си, и го последва със ситроена.

Когато след тридесет и три минути жената в черно излезе от агенцията за коли под наем на Юниън Стейшън с тъмносиня кола и с тъмни очила на носа, той я чакаше все така търпеливо.

Нямаше какво друго да направят. Нямаха избор. Перес паркира встрани от къщата и Мидълтън слезе уморено от колата.

— Хари, никакви лампи — каза Джак.

— Шарлот спи?

— Хари…

Не, разбира се, че не. Чарли бе пратила мъжа си в „Шотландия“, за да го спаси. Ако не беше бременна, тя също щеше да дойде.

Перес извади пистолета.

Влязоха предпазливо в тъмната къща. Перес изчезна нагоре към спалните, а Мидълтън остави куфарчето си и тръгна през кухнята към всекидневната.

През прозореца видя силуета на дъщеря си на терасата. Беше се отпуснала на един плетен стол.

— Чарли — прошепна той, после повтори името й по-високо.

Тя не реагира. Мидълтън извика на Джак и се втурна навън.