Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Чиста съм — каза Сорая, докато смъкваше палтото си. — Проверих.

Харт окачи палтото й в шкафа в антрето и я въведе в кухнята.

— За закуска имам студена зърнена каша или… — Тя отвори хладилника. — Студена китайска храна. Останала от снощи.

— Не си падам по обичайните закуски — каза Сорая.

— Добре. Аз също.

Харт взе няколко картонени опаковки, каза на Сорая къде да намери чинии, лъжици за сервиране и китайски пръчици. Преместиха се във всекидневната и сложиха всичко върху стъклената масичка за кафе между два срещуположни дивана.

Харт започна да отваря опаковките.

— Без свинско, нали?

Сорая се усмихна, поласкана, че шефката й помни нейните ограничения на мюсюлманка.

— Благодаря.

Харт се върна в кухнята и сложи вода за чай.

— Имам „Ърл Грей“ и улонг.

— За мен улонг, моля.

Харт запари чая и се върна с чайника и две малки чашки без дръжка във всекидневната. Двете жени се настаниха една срещу друга на масата, седнали с кръстосани крака върху килима с абстрактни мотиви. Сорая се огледа. На стената имаше няколко обичайни репродукции — такива, каквито човек очаква да види във всяка средностатистическа хотелска верига. Мебелировката изглеждаше наета, съвсем обикновена като всичко друго. Нямаше снимки, нито усещане за произхода или семейството на Харт. Единствената отличителна особеност беше пианото.

— Единствената истински моя вещ — каза Харт, като проследи погледа на Сорая. — Това е „Стейнуей К-52“, по-познато като „Чипъндейл Хамбург“. Има резонатор, по-голям отколкото на много рояли, така че звукът му е адски.

— Свирите ли?

Харт отиде до пианото, седна на табуретката и започна да свири ноктюрното в си бемол минор на Шопен. Без да изпуска такт, тя премина в чувствената „Малагеня“ на Исак Албениц, а накрая — в неспокойното транспониране на „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс.

Сорая се засмя и изръкопляска, щом Харт стана и пак се върна на мястото си срещу нея.

— Единственият ми друг талант извън разузнаването. — Харт отвори една от картонените опаковки и извади с лъжицата пиле „Генерал Цо“. — Внимавай — каза тя, като го подаваше към Сорая. — Поръчвам го извънредно лютиво.

— Обичам лютиво — отвърна Сорая, като загреба дълбоко в кофичката. — Винаги съм искала да свиря на пиано.

— Всъщност аз исках да свиря на електрическа китара. — Харт облиза стридения сос от пръста си, докато подаваше друга опаковка. — Баща ми не искаше и да чуе. Според него електрическата китара не беше инструмент за „дами“.

— Взискателен, а? — съчувствено каза Сорая.

— Много. Беше полковник във военновъздушните сили. На младини е бил боен пилот. Чувстваше се обиден, че е твърде стар, за да лети; проклетата воняща на масло пилотска кабина ужасно му липсваше. На кого можеше да се оплаче във военноморските? Така че пренесе своята безизходица върху мен и майка ми.

Сорая кимна.

— Баща ми е от старите мюсюлмани. Много стриктен, много суров. Като много хора от неговото поколение той е объркан от съвременния свят и това го ядосва. Вкъщи се чувствах заклещена. Когато напуснах дома, той ми каза, че никога няма да ми прости.

— Прости ли ти?

Сорая се беше загледала някъде надалеч.

— Виждам мама веднъж месечно. Ходим да пазаруваме заедно. Говоря с баща ми от време на време. Така и не ме покани пак вкъщи, изобщо не съм ходила.

Харт остави своите пръчици.

— Съжалявам.

— Недейте. Това е положението. Виждате ли се още с баща си?

— Да, но той не знае коя съм аз. Майка ми вече почина и така е по-добре. Не мисля, че щеше да издържи да го гледа такъв.

— Сигурно ви е трудно — каза Сорая. — Непобедимият боен пилот да се срине така.

— В живота има момент, в който трябва да се откъснеш от родителите си. — Харт пак започна да се храни, макар и по-бавно. — Човекът, който лежи в онова легло, не е моят баща. Той умря много отдавна.

Сорая се загледа за момент в храната си. После каза:

— Кажете ми как разбрахте за тайната квартира на АНС.

— А, за това ли? — Лицето на Харт се разведри. Очевидно беше доволна, че се връщат на професионална тема. — Докато работех за „Блек Ривър“, от АНС често ни наемаха. Това беше преди те да обучат и да разгърнат собствени екипи за черните операции. За тях ние бяхме подходящи, защото изобщо не трябваше да уточняват пред никой какво сме наети да свършим. Всичко беше „полева работа“, където първи бяха нашите отряди. Никой на Капитолия нямаше да наднича по-подробно в това.