От последната си година в колежа Кендъл често посещаваше този публичен дом. Беше дошъл една нощ на шега с компания приятели от добри семейства. Не искаше, но те го бяха предизвикали и знаеше колко ще му се подиграват, ако откаже. По ирония той остана и с годините разви, както се изразяваше, вкус към преминаването откъм дивата страна. Отначало си казваше, че изкушението е чисто физическо. После осъзна, че му харесва да ходи там; никой не го безпокоеше, никой не му се присмиваше. По-късно този постоянен интерес беше реакция от ролята му на аутсайдер, когато се наложи да работи с пристрастените към властта като Лутър Лавал. Боже, дори низвергнатият Роб Бат беше член на йейлския „Череп и кости“. Е, „Стъклената пантофка“ е моят „Череп и кости“, мислеше си Кендъл, докато го съпровождаха в помещението отзад. То беше толкова тайно, толкова безсрамно, колкото и нещата, които се вършеха сред управниците във Вашингтон. Това място беше малкото лично убежище на Кендъл, само негов си живот. Дори Лутър не знаеше за „Стъклената пантофка“. Беше му приятно да има тайна от Лавал.
Кендъл и Фиър седнаха в пурпурни плюшени кресла — с цвета на кралската власт, както отбеляза Кендъл — и пред тях мина тих парад от жени с всякакви размери и цвят. Кендъл си избра Имани, една от любимките му, а Фиър — евроазиатка, отчасти индийка, със смугла кожа.
Оттеглиха се в просторни стаи, обзаведени като спалните в европейските вили — с легла под балдахин и тонове кретон, кадифе, драперии и завеси. Тя не носеше нищо отдолу. На светлината от лампата тъмната й кожа блестеше.
После тя разтвори ръце и със стон, дълбоко изтръгнат от него, генерал Ричард П. Кендъл се потопи в лъкатушещата река на божественото й тяло.
В мига, в който Борн усети, че притокът на въздух спира, той се повдигна от предната седалка и изви гръб, така че да може да сложи първо едното си стъпало, после и другото на таблото. Като използва краката си, той се метна диагонално на задната седалка и се преобърна точно зад злочестия Баронов. Удушвачът беше принуден да се обърне надясно, за да удържи жицата около гърлото на Борн. За него това беше неудобна позиция — сега му липсваше предишната опора, когато Борн беше пред него.
Борн заби тока на обувката си в слабините на удушвача и натисна, доколкото имаше сила, но силата му беше отслабена от липсата на кислород.
— Умри, копеле — каза удушвачът със силен близкоизточен акцент.
Пред очите на Борн танцуваха бели светлини, а наоколо мракът се сгъстяваше. Сякаш гледаше в тунел през неправилния край на телескоп. Нищо не изглеждаше реално; усетът му за перспектива беше изкривен. Виждаше мъжа — тъмната му коса, свирепото лице, онзи отнесен, вторачен поглед, който не можеше да се сбърка, на американски войник в сражение. В дъното на съзнанието си беше наясно, че от АНС са го намерили.
Слабата концентрация на Борн позволи на удушвача да се освободи и да дръпне краищата на жицата така, че тя се впи по-дълбоко в гърлото на Борн. Жицата проби кожата му и по яката изби кръв. Дълбоко от него започнаха да излизат странни животински звуци. От очите му бликнаха сълзи, плувна в пот и той използва последната капчица сила да забие палеца си в окото на агента. Успя да задържи натиска независимо от ударите в корема и това му спечели временна отсрочка — жицата се охлаби. Пое сподавено дъх и заби палец по-дълбоко.
Жицата се отпусна още повече. Чу как вратата на колата се отваря. Лицето на удушвача се отскубна от него и вратата се затръшна. Чу тичащи стъпки, които заглъхнаха. Докато успее да развие жицата, да се закашля и поеме въздух в изгарящите си бели дробове, улицата вече беше пуста. Агентът на АНС беше изчезнал.
Борн беше сам във волгата с трупа на Лев Баронов, замаян, слаб и натъжен.
— Не мога да се свържа с Хайдар — каза Девра. — След това, което се случи в Севастопол, те знаят, че ги преследваш.
— Щом е така — отвърна Аркадин, — значи документът отдавна е заминал.
— Не е сигурно. — Девра разбърка кафето, гъсто като смола. — Избраха това затънтено място именно защото е труднодостъпно. Но може да значи и друго. Има вероятност Хайдар още да не е успял да предаде документа нататък.
Седяха в малко, прашасало кафене в Ескишехир. Дори за Турция това място беше изостанало — пълно с овце, мирис на чам, оборски тор и урина и почти нищо друго. През планинския проход духаше студен вятър. По северната страна на селските къщи имаше сняг и съдейки по снишаващите се облаци, щеше да навали още.
Читать дальше