Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Забравено от Господ е прекалено мек израз за тази дупка — каза Аркадин. — Да му се не види, няма даже мобилна връзка.

— Смешно е, че го казваш ти. — Девра остави кафето си. — Роден си в подобна дупка, нали?

Аркадин усети почти неудържимо желание да завлече Девра зад паянтовата постройка и да я пребие. Но овладя ръката и яростта си, като ги запази за друг ден, когато щеше да се втренчи в нея сякаш от стотици километри и да прошепне в ухото й: „Не ми е жал за теб. За мен животът ти е без значение. Ако изобщо се надяваш да останеш жива поне още малко, никога вече няма да питаш къде съм роден, кои са били родителите ми или каквото и да е от лично естество.“

Както се оказа, освен другите й дарби Марлийн беше и изкусен хипнотизатор. Тя му обясни, че иска да го хипнотизира, за да стигне до корените на гнева му.

— Чувал съм, че има хора, които не могат да бъдат хипнотизирани — каза Аркадин. — Вярно ли е?

— Да — отвърна Марлийн.

Оказа се, че той е един от тях.

— Ти просто не се поддаваш на внушение — заяви тя. — Разумът ти е издигнал стена, през която е невъзможно да се проникне.

Бяха седнали в градината зад вилата на Семьон Икупов. Поради стръмния релеф на местността градината беше с размерите на пощенска марка. Седнаха на каменна пейка под сянката на смокиново дърво, чиито тъмни, почти узрели плодове едва започваха да навеждат клоните надолу към каменистата земя.

— Е — каза Аркадин, — какво трябва да правим?

— Въпросът е какво ще правиш ти, Леонид. — Тя махна един лист от бедрото си. Носеше маркови американски дънки, блуза с изрязано деколте и беше обута в сандали. — Процесът за изучаване на твоето минало, е, с цел да ти помогне да възвърнеш контрола върху себе си.

— Имаш предвид склонността ми към самоубийство.

— Защо се изразяваш така, Леонид?

Той се взря дълбоко в очите й.

— Защото това е истината.

Погледът на Марлийн помръкна.

— Тогава защо ти е толкова неприятно да говориш с мен за нещата, които смятам, че ще ти помогнат?

— Ти просто искаш да прокопаеш път в главата ми. Мислиш, че ако знаеш всичко за мен, можеш да ме контролираш.

— Грешиш. Не става дума за контрол, Леонид.

Аркадин се засмя.

— Тогава за какво?

— За каквото е ставало дума винаги — да ти помогна да се владееш.

Лек ветрец отметна косата й и тя я приглади. Той забелязваше такива неща и им придаваше психологическо значение. Марлийн обичаше всичко да е много изпипано.

— Бях тъжно малко момче. После станах ядосано малко момче. После избягах от къщи. Ето това достатъчно ли ти е?

Марлийн наклони глава, за да улови лъч слънчева светлина, който се появи през полюшнатите листа на смокинята.

— Как се случи така, че от тъжен стана ядосан?

— Пораснах — отвърна Аркадин.

— Бил си още дете.

— Само на думи.

Известно време той я изучаваше. Ръцете й бяха кръстосани в скута. Вдигна едната, докосна бузата му с върха на пръстите си и проследи линията на челюстта, докато стигна до брадичката. Обърна лицето му малко към себе си. После се наведе напред. Когато докоснаха неговите, устните й бяха меки. Разтвориха се като цвете. Допирът на езика й беше като експлозия в устата му.

Като потуши тъмния вихър на емоцията, Аркадин победоносно се усмихна.

— Няма значение. Аз никога няма да се върна.

— Разбирам това чувство — кимна Девра, после стана. — Да видим ще можем ли да си намерим нормална квартира. За теб не знам, но аз трябва да се изкъпя. После ще видим как да се свържем с Хайдар, без никой да разбере.

Докато Девра се обръщаше, той я хвана за лакътя.

— Един момент.

На лицето й се изписа объркване, докато го чакаше да продължи.

— Ако не си ми враг, ако не ме лъжеш, ако искаш да останеш с мен, тогава ще демонстрираш своята преданост.

— Казах да, ще направя каквото поискаш от мен.

— Това може да включва да убиеш хората, които със сигурност ще охраняват Хайдар.

Тя дори не мигна.

— Дай ми шибания пистолет.

Вероника Харт живееше в жилищен комплекс в Ленгли, Вирджиния. Като много други комплекси в тази част на света той служеше за временен подслон на хиляди федерални служители, включително и призраци с всякакви нашивки, които често бяха на задание отвъд океана или в други части на страната.

Харт беше живяла в този апартамент малко повече от две години. Не че това имаше значение; откакто дойде в града преди седем години, тя живееше само във временни квартири. На този етап се съмняваше, че ще й е удобно да се установи и да свие гнездо. Поне такива бяха мислите й, докато натискаше бутона да отвори на Сорая Мур във фоайето. Минута по-късно се чу дискретно почукване и тя пусна другата жена да влезе.