Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Впечатляващо, ако е истина. Дори само фактът, че никой не може да се добере до него, е крайно интересен. — Ръцете на Икупов се движеха в съвършен ритъм, докато той леко се плъзгаше. Лицето му беше зачервено и той топло се усмихваше на децата, които се пързаляха от двете им страни, смееше се заедно с тях и когато едно от тях падна, го окуражи. — И как такъв човек се е обвързал с Нашия приятел?

— Чрез университета в Джорджтаун — каза Харун. Той беше строен мъж с вид на счетоводител, но жълтеникавата кожа и начинът, по който маслиново-черните му очи дълбоко хлътваха в черепа, опровергаваха това впечатление. Пързалянето по леда не му доставяше удоволствие както на Икупов.

— Освен че убива хора, изглежда, Борн е нещо като гений в езиците.

— Така ли?

Макар че се пързаляха вече повече от четиридесет минути, Икупов не изглеждаше уморен. Харун знаеше, че той само загрява. Намираха се в поразителна страна. Курортът Гринделвалд беше на около сто и петдесет километра югоизточно от Берн. Над тях се извисяваха три от най-известните планини на Швейцария — Юнгфрау, Мьонх и Айгнер, — огрени от слънцето и отрупани със сняг.

— Изглежда, слабото място на Борн е да има ментор. Първият е бил човек на име Александър Конклин, който…

— Познавах Алекс — каза рязко Икупов. — Беше преди да се родиш. Често ми се струва сякаш в друг живот. — Той кимна. — Моля, продължавай.

— Изглежда, Нашия приятел е измислил сценарий как да стане неговият нов ментор.

— Тук трябва да те прекъсна. Звучи неправдоподобно.

— Тогава защо Борн уби Михаил Тарканян?

— Миша! — Стъпката на Икупов за миг стана несигурна. — Аллах да ни пази! Знае ли Леонид Данилович?

— В момента Аркадин е извън контакт.

— Как напредва той?

— Отишъл е в Севастопол, после е заминал оттам.

— Във всеки случай и това е нещо. — Икупов поклати глава. — Времето ни изтича.

— Аркадин го знае.

— Искам да пазите в тайна от него смъртта на Тарканян, Харун. Миша беше най-добрият му приятел; бяха по-близки и от братя. Не бива да позволяваш при никакви обстоятелства да се разсейва от сегашната задача.

Прекрасна млада жена подаде ръка, докато се пързаляше рамо до рамо с тях. Икупов пое ръката й и за известно време се остави леденият танц да го понесе, сякаш пак беше на двайсет години. Когато се върна, продължиха да се въртят в кръг около пързалката. Веднъж беше казал на Харун, че нещо в леките плавни движения на пързалянето му помага да мисли.

— Като се има предвид какво ми каза — обади се накрая Икупов, — този Джейсън Борн е много вероятно да предизвика непредвидено усложнение.

— Бъди сигурен, Нашия приятел е вербувал Борн за своята кауза, като му е казал, че ти си причинил смъртта на…

Икупов го стрелна предупредително с очи.

— Съгласен съм. Но въпросът е каква част от истината е рискувал да разкрие пред Борн.

— Като познавам Нашия приятел — каза Харун, — бих казал, много малка, ако изобщо е разкрил нещо.

— Да — Икупов потупа устните си с показалец през ръкавицата. — И ако това е така, ние можем да използваме истината срещу него, нали?

— Ако успеем да се доберем до Борн — каза Харун. — И ако успеем да го накараме да ни повярва.

— О, ще ни повярва. Аз ще се погрижа за това. — Икупов направи идеално завъртане. — Твоето ново поръчение, Харун, е да осигуриш как да стигнем до него, преди да е направил други поразии. Едва ли можем да си позволим да изгубим окото си в лагера на Нашия приятел. Недопустимо е да има още убити.

Студен дъжд заливаше Мюнхен. И в най-хубавите дни това беше сив град, а сред този порой като костенурка беше прибрал главата си в бетонната черупка, обръщайки гръб на всички посетители.

Борн и Мойра седяха в подобния на пещера „Некст Джен 747“. Борн говореше по мобилния си телефон и правеше резервация за следващия полет до Москва.

— Би ми се искало да наредя самолетът да те откара — каза Мойра, след като той затвори телефона.

— Не, не ти се иска — отвърна Борн. — Искаш да остана тук, до теб.

— Вече ти казах защо според мен това не е добра идея. — Тя погледна навън към мократа настилка, нашарена с дъги от разлято гориво и масло. Дъждовните капки струяха по плексигласовия прозорец като състезателни коли на писта. — Аз изобщо не искам да си тук.

Борн отвори папката, която беше взел от Вероника Харт, и я подаде на Мойра.

— Погледни това.

Мойра се извърна, сложи папката в скута си и след като я прелисти, вдигна поглед и попита: