Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Девра наблюдаваше Аркадин през предното стъкло. Отвори вратата с трясък и тръгна към него. Закри очи срещу бледото слънце, увиснало на високото белезникаво небе.

— Какво има? — попита тя. — Какво казах?

Аркадин й метна убийствен поглед. Явно беше в състояние на неудържима ярост и едва се владееше. Девра си помисли какво ли би станало, ако тя се отприщи, и не искаше да е на пътя му, когато това стане.

Изпита желание да го докосне, да го успокои, докато се върне в по-спокойно състояние, но чувстваше, че само ще го разпали още повече. Тя се върна в колата и търпеливо го зачака.

Накрая Аркадин дойде, седна странично на седалката, провеси крака на земята, сякаш пак можеше да стане.

— Няма да те чукам — каза той. — Но това не означава, че не искам.

Девра усети, че на езика му е нещо друго, но той не може да го каже, че каквото и да беше то, имаше прекалено силна връзка с някаква случка в далечното минало.

— Беше шега — тихо каза тя. — Направих си глупава шега.

— Едно време нямаше да обърна внимание на това — обади се той, сякаш говореше на себе си. — Сексът не е важен.

Явно говореше за нещо друго, нещо, за което само той си знаеше, потънал в своята самотност. Тя подозираше, че дори сред много хора, дори с приятели — ако изобщо ги имаше — Аркадин щеше да се чувства сам. Струваше й се, че е противник на сексуалното обвързване, защото то само би подчертало колко дълбока е самотата му. Приличаше й на планета без луна и без слънце, около което да се върти. Навсякъде само празнота — докъдето му стигаше погледът. В този миг тя осъзна, че го обича.

— Откога е вътре? — попита Лутър Лавал.

— От шест дни — отвърна генерал Кендъл. Той беше по риза с навити ръкави. Тази мярка не беше достатъчна, за да ги предпази от изпръскване с кръв. — Но ти гарантирам, той е толкова объркан, че на него му изглеждат като шест месеца.

Лавал изсумтя, като се взираше в брадясалия арабин през еднопосочното стъкло. Мъжът изглеждаше като сурово парче месо. Лавал не знаеше и не се интересуваше дали той е сунит или шиит. За него бяха еднакви — терористи, решени да разрушат начина му на живот. Той приемаше тези неща много лично.

— Какво е издал?

— Достатъчно, за да знаем, че копията на засеченото от „Тифон“, които Бат ни даде, са дезинформация.

— Все пак — каза Лавал — те идват направо от „Тифон“.

— Този човек е много високопоставен, няма изобщо никакво съмнение в самоличността му и той не знае за никакви планове, които да са на последен етап преди нападение над важна нюйоркска сграда.

— Това само по себе си също може да е дезинформация — каза Лавал. — Тези копелета са майстори за подобни гадости.

— Така е. — Кендъл избърса ръцете си в кърпа, която беше преметнал през рамо като готвач в кухня. — Те най-много обичат да ни гледат как тичаме в кръг и гоним опашките си, а точно това ще стане, ако обявим тревога.

Лавал кимна сякаш на себе си.

— Искам най-добрите ни хора да се заемат с това. Потвърдете засеченото от „Тифон“.

— Ще направим всичко възможно, но съм длъжен да докладвам, че затворникът се изсмя в лицето ми, когато го попитах за тази терористична група.

Лавал щракна с пръсти няколко пъти.

— Как се наричаха?

— Черната лига, Черният легион, нещо такова.

— Нищо ли нямаме в базата данни за тази група?

— Не, нито пък в другите сродни агенции. — Кендъл хвърли мръсната хавлия в кофа, чието съдържание се изгаряше на всеки дванайсет часа. — Тя не съществува.

— Склонен съм да се съглася — каза Лавал. — Но искам да съм сигурен.

Той се дръпна от витрината и двамата излязоха от наблюдателната зала. Тръгнаха по груб бетонен коридор, боядисан в зелено, а жужащите флуоресцентни тръби хвърляха пурпурни сенки върху балатума на пода, докато минаваха. Лавал търпеливо изчака извън помещението с шкафчетата Кендъл да смени дрехите си, после продължиха надолу по коридора. В дъното му изкачиха няколко стъпала до една подсилена метална врата.

Лавал притисна показалец върху четеца на отпечатъци. В резултат лостовете с щракане се разместиха, доста сходно с отваряне на банков трезор.

Озоваха се в друг коридор, диаметрално противоположен на този, от който идваха. Беше облицован с полиран махагон; стенните аплици излъчваха мека светлина между картините с исторически морски сражения, строени римски легиони, пруски хусари и английска лека кавалерия.

Първата врата вляво ги изведе в помещение досущ като претенциозен мъжки клуб — с ловджийско зелени стени, кремави корнизи, кожени мебели, старинни шкафове с издадена напред средна част и дървен бар от стара английска кръчма. Диваните и столовете бяха удобно разположени, така че да предразполагат посетителите към по-спокойни разговори на поверителни теми. В огромната камина уютно пращяха дърва и искряха пламъчета.