Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Сякаш в лицето й се разби светкавица.

— Кажи го пак.

— Агенцията за национална сигурност. Лутър Лавал е решил да ме направи мишена. — Той махна с ръка, за да предотврати следващия й въпрос. — Въпросът е политически. Ако може да ме хване, щом в йерархията на ЦРУ не могат, ще докаже на властта, че неговата теза ЦРУ да дойде под юрисдикцията му има смисъл, особено при бъркотията, в която се намира ЦРУ след смъртта на Мартин.

Мойра стисна устни.

— Значи Мартин е бил прав. Той единствен остана да вярва в теб.

Борн едва не добави името на Сорая, после се отказа.

— Вече няма значение.

— За мен има значение — ожесточено възрази тя.

— Защото ти го обичаше.

— И двамата с теб го обичахме. — Главата й се наклони настрани. — Чакай малко, да не мислиш, че в това има нещо нередно?

— Ние живеем в покрайнините на обществото, в свят на тайни. — Той умишлено включи и нея. — За хора като нас винаги има цена, която трябва да плащаме, ако обичаме някого.

— Например?

— Говорили сме за това — отвърна Борн. — Любовта е слабост, която враговете ти могат да използват.

— И аз казах, че това е ужасен начин на живот.

Борн се обърна и се вгледа навън през прозореца в препускащия мрак.

— Само него познавам.

— Не вярвам на това. — Мойра се наведе напред, докато коленете им се допряха. — Със сигурност разбираш, че не е така, Джейсън. Ти си обичал жена си, обичаш децата си.

— Какъв баща мога да им бъда? Аз съм спомен. И заплаха за тях. Съвсем скоро ще стана призрак.

— Можеш да направиш нещо по въпроса. А какъв приятел беше ти на Мартин? Най-добрият. Единственият, който има значение. — Тя се опита да го накара да се обърне към нея. — Понякога съм убедена, че търсиш отговори на въпроси, които нямат такива.

— Какво значи това?

— Че независимо какво си правил в миналото, независимо какво ще правиш в бъдеще, никога няма да изгубиш своята човечност. — Тя усети как очите му я привличат бавно и тайнствено. — Това е нещото, което те плаши, нали?

— Какво ти става? — попита Девра.

Аркадин, който караше взетата в Истанбул кола под наем, раздразнено изсумтя:

— За какво говориш?

— Колко време ти трябва, за да поискаш да ме чукаш?

Тъй като нямаше полети от Севастопол за Турция, бяха прекарали дълга нощ в тясна каюта на кораба „Героите на Севастопол“, който ги отвеждаше югозападно през Черно море от Украйна за Турция.

— Защо да искам да го правя? — попита Аркадин, докато изпреварваше тежкотоварен камион на магистралата.

— Всеки мъж, с който се запозная, иска да ме чука. Ти защо да си по-различен? — Девра разроши косата си. Протегнатите й ръце съблазнително повдигнаха малките й гърди. — Както казах, какъв ти е проблемът? — В ъгълчетата на устата й заигра самодоволна усмивка. — Може би не си истински мъж. Така ли е?

Аркадин се разсмя.

— Толкова си прозрачна. — За миг я погледна. — Каква игра играеш? Защо се опитваш да ме провокираш?

— Харесва ми да наблюдавам реакциите на мъжете си. Как иначе ще ги опозная?

— Аз не съм твой мъж — изръмжа той.

Сега Девра се засмя. Тя уви тъничките си пръсти над лакътя му и разтри ръката му. — Ако рамото те притеснява, аз ще карам.

Той видя познатия символ от вътрешната страна на китката й. Изображението изглеждаше още по-страховито, татуирано на порцеланова кожа.

— Кога си я направи?

— Има ли значение?

— Не съвсем. Има значение защо си я направила. — Магистралата пред тях беше свободна и Аркадин увеличи скоростта. — Иначе как ще те опозная?

— Пьотър ме накара да си я направя. Каза, че е част от Освещаването. Каза, че няма да си легне с мен, докато не си я направя.

— А ти искаше да си легнеш с него.

— Не толкова, колкото искам да си легна с теб.

После тя се извърна и се загледа през страничния прозорец, сякаш внезапно се притесни от признанието си. Може би наистина беше така, помисли си Аркадин, докато сигнализираше, че се престроява вдясно през две платна. Беше видял знак за паркинг. Той слезе от магистралата, остави колата в далечния край на паркинга, встрани от двата автомобила, които заемаха разчертаните места. Излезе, отиде до ръба и с гръб към нея, дълго и обилно се изпика.

Денят беше светъл и времето беше по-топло, отколкото в Севастопол. Бризът, който идваше откъм водата, беше просмукан от влага, която лепнеше по кожата му като пот. Вървейки обратно към колата, нави ръкавите си. Палтото му беше метнато заедно с нейното върху задната седалка в колата.