Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— По-добре да се порадваме на тази топлина, докато можем — каза Девра. — Щом стигнем до Анадолското плато, планините ще спрат умерения климат. Ще стане студено като в пазвата на вещица.

Държеше се така, сякаш никога не беше правила онова интимно изказване. Но определено беше привлякла вниманието му. Сега му се струваше, че разбира нещо важно за нея — или по-точно за себе си. Като се замисли, така беше и с Гала. Изглежда, Аркадин имаше определено въздействие върху жените. Знаеше, че Гала го обича с всяка своя клетка, и не беше първата. Сега тази слабовата мъжкарана, това упорито момиче, направо отвратително, когато се налагаше, също беше омаяно от него. Което означаваше, че той държи ключа към нея, който търсеше.

— Колко пъти си била в Ескишехир? — попита той?

— Достатъчно, че да знам какво да очаквам.

Той се облегна назад.

— Къде се научи да отговаряш на въпроси, без нищо да разкриваш?

— Ако съм лоша, научила съм го с майчиното мляко.

Аркадин извърна поглед. Изглежда имаше проблем с дишането. Без да каже дума, той отвори прозореца и започна да гълта въздух, като въртеше глава в малки кръгове, сякаш беше лъв в зоопарк.

— Не мога да съм сам — беше казал Аркадин на Икупов и Икупов повярва на думите му. Във вилата на Икупов, където беше отведен Аркадин, домакинът осигури млад мъж. Но когато седмица по-късно Аркадин го преби почти до състояние на кома, Икупов смени тактиката. Той прекара часове наред с Аркадин, като се опитваше да установи причината за неговите яростни изблици. Това изцяло се провали, тъй като на Аркадин, изглежда, му беше трудно да си спомня, камо ли да обяснява тези страховити епизоди.

— Не знам какво да правя с теб — каза Икупов. — Не искам да те затварям, но трябва да се пазя.

— Никога няма да те нараня — отвърна Аркадин.

— Нарочно може би не — замислено каза по-възрастният Икупов.

През следващата седмица всеки следобед с Аркадин прекарваше прегърбен в раменете мъж, с рядка козя брадичка и безцветни устни. Сядаше в тапициран с плюш стол, кръстосваше крак връз крак и записваше със сбит, неясен почерк върху електронен таблет, който пазеше като негово дете. Аркадин лягаше в любимия шезлонг на своя домакин и подлагаше под главата си кръгла възглавница. Отговаряше на въпроси. Говореше надълго и широко за много неща, но онези, които помрачаваха ума му, пазеше скрити в тъмен ъгъл в най-дълбоките недра на съзнанието си, за да не ги споменава никога. Вратата към тях беше затворена завинаги.

В края на третата седмица психиатърът предаде доклада си на Икупов и изчезна толкова бързо, колкото се беше появил. Кошмарите на Аркадин продължиха да го преследват посред нощ, когато се събуждаше останал без дъх и изплати и беше убеден, че чува тичащи плъхове с червени очи, горящи в тъмното. В тези моменти фактът, че във вилата на Икупов нямаше и помен от тези животни, не беше утеха за него. Плъховете живееха вътре в него, гърчеха се, пищяха и гризяха.

Следващият човек, който Икупов нае, за да разрови миналото на Аркадин и да се опита да го излекува от пристъпите на ярост беше жена, чиято чувственост и сочна фигура според Икупов щеше да я запази от гневните изблици на Аркадин. Марлийн умееше да се справя с всякакви мъжете. Тя притежаваше тайнствената способност да усеща точно какво желае един мъж от нея и да му го дава.

Отначало Аркадин не се доверяваше на Марлийн. И защо трябваше? Не можеше да вярва на психиатъра. Не беше ли и тя още един вид анализатор, пратен да изкопчи тайните на миналото му? Разбира се, Марлийн забеляза тази неприязън у него и се зае да я потисне. Според нея Аркадин живееше в обсебване, самоналожено или друго. От нея зависеше да забърка противоотровата.

— Това няма да е кратък процес — каза тя на Икупов в края на първата си седмица с Аркадин и Икупов й се довери.

Аркадин наблюдаваше как Марлийн стъпва внимателно като котка. Подозираше, че е достатъчно умна и знае, че дори и най-дребната погрешна стъпка може да предизвика у него земетръсни промени и тогава всичкият напредък, който е постигнала в спечелване на доверието му, щеше да се изпари като алкохол в огъня. Изглеждаше му бдителна, беше абсолютно наясно, че той може да се обърне срещу нея всеки момент. Държеше се така, сякаш се намира в клетка с мечок. Ден след ден можеше да я проследи как го опитомява, но това не означаваше, че няма да те одере по лицето.

Аркадин се надсмиваше над това, над предпазливостта, с която Марлийн се отнасяше към него. Но постепенно в съзнанието му пропълзя нещо друго. Той се усъмни, че тя започва да изпитва нещо непресторено към него.