Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Сорая Мур вървеше към кабинета на Вероника Харт. Оттам излизаха двама мъже — Дик Саймс, шефът на разузнаването, и Родни Фиър, шеф на полевата поддръжка. Саймс беше дребен, закръглен човек, чието червендалесто лице сякаш бе прикрепено направо към раменете. Фиър, няколко години по-млад от Саймс, беше русокос, с атлетично тяло и с изражение, непристъпно като банков трезор.

Двамата мъже сърдечно я поздравиха, но в усмивката на Саймс имаше отблъскващо снизхождение.

— Отиваш да скубеш лъвицата в бърлогата? — каза Фиърд.

— В лошо настроение ли е? — попита Сорая.

Фиър сви рамене.

— Рано е да се каже.

— Изчакваме да видим дали може да носи тежестта на света върху крехките си рамене — обади се Саймс. — Също както и при теб, директоре .

Сорая насила се усмихна през стиснатите си челюсти.

— Вие, господа, сте прекалено любезни.

Фиърд се засмя.

— Готови, мотивирани и способни да се подчиняваме, мадам.

Сорая ги гледаше как се отдалечават — и двамата от един дол дренки. После пъхна глава в светая светих на директорката на ЦРУ. За разлика от своя предшественик, Вероника Харт поддържаше политика на отворените врати, що се отнасяше до нейните служители от горните ешелони. Това пораждало чувство на доверие и другарство — както беше казала на Сорая, — което извънредно много липсвало на ЦРУ в миналото. Всъщност от огромното количество електронни данни, които беше прочела през последните два дни, й ставаше все по-ясно, че предишният бункерен манталитет в ЦРУ беше довел до атмосфера на цинизъм и отчуждение сред директорите. Стария изхождаше от доктрината да оставя седемте да се състезават един с друг, изпълнени с лицемерие, с непозволени удари и доколкото нея я засягаше, с откровено осъдително поведение.

Харт беше продукт на нова епоха, където ключовата дума беше сътрудничество. Събитията от 2001 година бяха доказали, че когато се отнася за разузнавателните служби, конкуренцията е убийствена. Доколкото това засягаше Сорая, тя смяташе, че всички промени са за добро.

— Откога се занимавате с това? — попита Сорая.

Харт погледна през прозореца.

— Сутрин ли е вече? Казах на Роб да се прибира преди часове.

— Късна сутрин — усмихна се Сорая. — Какво ще кажете да обядваме? Определено имате нужда да излезете от този кабинет.

Харт разпери ръце, за да покаже наредените досиета, струпани на компютъра й.

— Твърде много работа…

— Няма да се свърши, ако се стопите от глад и обезводняване.

— Добре, бюфетът…

— Денят е толкова хубав, мислех да ида пеша до един мой любим ресторант.

Като чу предупредителна нотка в иначе безгрижния й глас, Харт вдигна поглед. Да, определено имаше нещо, за което директорката на „Тифон“ искаше да говори с нея извън пределите на сградата на ЦРУ.

Харт кимна.

— Добре. Ще си взема палтото.

Сорая извади новия си мобилен телефон, който взе от ЦРУ тази сутрин. Беше намерила стария в канавката до колата си при мястото за наблюдение на Мойра Тревър и го беше зарязала в кабинета си. Сега написа съобщение.

Миг по-късно мобилният на Харт забръмча. В съобщението на Сорая пишеше: „ВАН ХУЛ“. Ван отсреща на улицата.

Харт затвори телефона си и почна да разказва дълга история, чийто край разсмя двете жени. После говориха кое е по-добро — обувките или ботушите, кожата или велурът, и кой модел на Джими Чу биха си купили, ако някога започнат да им плащат достатъчно.

И двете държаха под око малкия бус, без да поглеждат явно към него. Сорая поведе Харт по странична улица, където автомобилът не можеше да ги последва, защото би станал подозрителен. Излизаха от обхвата на електронните му уреди.

— Дойдохте от частния сектор — каза Сорая. — Само не разбирам защо се отказахте от онези хонорари и станахте директор на ЦРУ. Тази работа е толкова неблагодарна.

— Ти защо се съгласи да станеш директор на „Тифон“? — попита Харт.

— За мен това беше огромна крачка нагоре и като престиж, и като заплащане.

— Но всъщност не затова я прие, нали?

Сорая поклати глава.

— Не. Чувствах се много задължена на Мартин Линдрос. Бях включена още в началото. Понеже съм половин арабка, Мартин потърси сътрудничеството ми още при създаването на „Тифон“ и при вербуването на хора в него. Целта му беше „Тифон“ да е много различна организация за събиране на разузнавателни данни, съставена от хора, които разбират и арабския, и мюсюлманския манталитет. Той смяташе — и аз съм съгласна с цялото си сърце, — че единственият начин успешно да се води битка с плътните редици на екстремистките терористични клетки, е да разбереш какво ги мотивира. След като веднъж си влязъл в синхрон с тяхната мотивация, може да успееш да предугадиш действията им.