Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Като я държеше здраво, Аркадин най-после се остави на нощта, на стаята и настоящия момент. Преливащ от въодушевление, той потъна в съня, в подгизналите от кръв лапи на своето минало.

Аркадин щеше да се самоубие, това беше сигурно, ако не се беше намесил Семьон Икупов. Най-добрият и единствен приятел на Аркадин, Миша Тарканян, загрижен за живота му, се беше примолил на човека, за който работеше. Аркадин си спомни с пределна яснота деня, в който Икупов беше дошъл да го види. Беше влязъл и Аркадин, почти побъркан от желанието да умре, насочи пистолет „Макаров“ в главата му — същото оръжие, което щеше да използва, за да пръсне своя мозък.

Икупов, чест му прави, не помръдна. Стоеше сред разрухата в московския апартамент на Аркадин, без изобщо да го поглежда. Аркадин, завладян от кошмарното си минало, не беше в състояние да проумее нищо. Много по-късно той разбра. Както човек не гледа мечката в очите, за да не го нападне, Икупов беше приковал поглед в други неща — счупените рамки от снимки, натрошения кристал, преобърнатите столове, пепелта от огъня, който Аркадин беше запалил, за да изгори дрехите си.

— Миша ми каза, че си в труден период.

— Миша трябваше да си държи устата затворена.

Икупов разпери ръце.

— Някой трябва да ти спаси живота.

— Какво знаеш за него? — грубо попита Аркадин.

— Всъщност изобщо не знам какво се е случило с теб — отвърна Икупов.

Като притисна дулото на пистолета в слепоочието на Икупов, Аркадин пристъпи по-близо.

— Тогава млъквай, по дяволите.

Дори окото на Икупов не трепна, нито помръдна някой мускул.

— Да му се не види, синко, погледни се. Ако не се дръпнеш от ръба заради себе си, направи го заради Миша, който те обича повече от брат.

Аркадин изпусна накъсана въздишка, сякаш изхвърляше отрова. Махна пистолета от главата на Икупов.

Икупов протегна ръка. Аркадин се поколеба и той разчувстван каза.

— Това не е Нижни Тагил. Тук не си струва да нараняваш никого, Леонид Данилович.

Аркадин рязко кимна и пусна оръжието. Икупов подвикна и го предаде на един от двамата грамадни мъже, дошли по коридора от далечния му край, където стояха на пост, без да издадат звук. Аркадин се напрегна, ядосан на себе си, че не ги е усетил. Очевидно бяха бодигардове. В сегашното му състояние са можели да го заловят по всяко време. Той погледна Икупов, който кимна, и между тях се породи мълчалива привързаност.

— Сега за теб има само един път — каза Икупов.

Икупов се премести, за да седне на дивана в съсипания апартамент на Аркадин, после махна с ръка и бодигардът, който беше взел пистолета „Макаров“, му го подаде.

— Тук, сега, ще имаш свидетели на своя последен спазъм от нихилизъм. Ако го искаш.

Аркадин за пръв път в живота си пренебрегна оръжието и не откъсваше очи от Икупов.

— Не? — сви рамене Икупов. — Знаеш ли какво мисля, Леонид Данилович? Мисля, че като вярваш колко безсмислен е животът ти, това ти носи известно удобство. Повечето време се наслаждаваш на тази вяра; това те зарежда. Но има случаи като този, когато те хваща за гърлото и те разтърсва, докато зъбите ти не почнат да дрънчат в черепа. — Икупов беше облечен в тъмни всекидневни панталони, гълъбовосива риза и дълго черно кожено палто, с което изглеждаше някак зловещо, като германски есесовски щурмбанфюрер. — Но напротив, аз вярвам, че ти търсиш смисъла на живота си. — Тъмната му кожа блестеше като полиран бронз. Имаше вид на човек, който знае какво прави, на някой, с който преди всичко не бива да се шегуваш.

— Какъв път? — мрачно попита Аркадин, като се настани на дивана.

Икупов разпери ръце и посочи създадения от самия Аркадин хаос, който беше опустошил стаите.

— За теб миналото е мъртво, Леонид Данилович, не си ли съгласен?

— Господ ме наказа. Господ ме изостави — каза Аркадин, като механично възпроизведе жалбата на майка си.

Икупов се усмихна със съвършено невинно изражение, което вероятно можеше да се изтълкува погрешно. Той имаше тайнствената способност да привлича хората около себе си.

— И какъв е този Господ?

Аркадин нямаше отговор, защото този Бог, за който говореше, беше на майка му, на детството му, Бог, който беше останал загадка за него, сянка, Бог на злобата, на яростта, на раздори и разбит живот.

— Но не — каза той. — Небесният Бог е само в книгите. Тук, сега, има само ад.

Икупов поклати глава.

— Ти никога не си познавал Бог, Леонид Данилович. Отпусни се в моите ръце. С мен ти ще откриеш Бог и ще научиш какво бъдеще е подготвил за теб.