Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

По лицето на Аркадин рукнаха сълзи, но той не издаде никакъв звук. Болката беше ужасна, но рамото се върна обратно в ставата си. Едва движеше пръстите на лявата си ръка. Обаче вцепенението премина в изтръпване, сякаш кръвта му се беше превърнала в шампанско.

Девра взе дървената лъжица в ръка.

— По дяволите, почти я прегриза на две. Трябва страшно да е боляло.

Аркадин, зашеметен, потискайки гаденето, изкриви болезнено лице.

— Сега не мога да хапна нито залък.

Девра метна настрани лъжицата, докато излизаха от мъжката тоалетна. Аркадин плати сметката им и те излязоха от кафенето. Дъждът беше спрял и улиците блестяха току-що измити, което толкова му напомняше старите американски филми от 40-те и 50-те години.

— Можем да идем у нас — предложи Девра. — Не е далеч от тук.

Аркадин поклати глава.

— Не е разумно.

Вървяха, привидно безцелно, докато стигнаха до малък хотел. Аркадин нае стая. Опърпаният нощен администратор бегло ги огледа. Интересуваше го само да вземе парите им.

Стаята беше скромна, в нея имаше само легло, стол с твърда облегалка, скрин с три крака и купчина книги, които подпираха четвъртия му ъгъл. В средата имаше кръгъл овехтял килим с петна и дупки от изгорено с цигара. Това, което приличаше на килер, беше тоалетната. Душът и мивката бяха в дъното на коридора.

Аркадин се приближи до прозореца. Беше поискал стая откъм фасадата, като знаеше, че ще е по-шумно, но ще има поглед към всеки, който влиза в хотела. Улицата беше пуста, не се виждаха коли. Светлините на Севастопол пулсираха в бавен, студен ритъм.

— Време е — каза той, като се обърна към стаята — да изясним някои неща.

— Сега ли? Не може ли да почака? — Девра лежеше напряко върху леглото, а стъпалата й висяха на пода. — Не си чувствам краката.

Беше посред нощ. Аркадин се чувстваше изтощен, но още не беше готов да заспи. Изрита обувките си и легна на леглото. Девра трябваше да стане, за да му направи място, но вместо да легне успоредно на него, тя се върна в старата си поза, с глава на корема му. Затвори очи.

— Искам да дойда с теб — тихо каза тя почти в съня си.

Аркадин веднага застана нащрек.

— Защо? — попита той. — Защо пък искаш да дойдеш с мен?

Тя не отговори — беше заспала.

Той лежа известно време, заслушан в равномерното й дишане. Не знаеше какво да прави с нея, но само тя му беше останала от този край на мрежата на Пьотър. Прекара известно време в обработване на онова, което му беше казала за Шуменко, Филя и Пьотър, като търсеше пропуски. Струваше му се неправдоподобно, че Пьотър може да е бил толкова недисциплиниран, но все пак беше предаден от приятелката си, която работеше за Икупов. Това говореше за човек, който не се контролира, чиито навици наистина може да повлияят зле на подчинените му. Аркадин нямаше представа дали Пьотър е имал комплекс от баща си, но като се имаше предвид кой е татко му, със сигурност не беше изключено.

Момичето беше странно. Наглед толкова много приличаше на други млади момичета, които беше срещал: неотстъпчива, цинична, безразсъдна и отчаяна. Но иначе беше различна. Под защитната й броня той можеше да види малкото изгубено момиченце, което някога е била и вероятно още беше. Той сложи ръка отстрани на врата й и усети бавния пулс на нейния живот. Разбира се, може и да грешеше. Всичко това можеше да е представление, изнасяно заради него. Но едва ли можеше да определи каква е нейната гледна точка.

Имаше и още нещо у нея, свързано с нейната крехкост, с преднамерената й уязвимост. Според него тя се нуждаеше от нещо, от което в края на краищата всички се нуждаем, дори и онези, които се самозалъгват, че не е така. Той знаеше за себе си от какво има нужда; просто беше избрал да не мисли за това. Тя се нуждаеше от баща, това беше съвсем ясно. Аркадин не преставаше да подозира, че у нея има нещо, което му убягва, нещо, което не му беше казала, но искаше той да разбере. Отговорът вече беше в ума му и се рееше като светулка. Но всеки път, щом понечеше да го улови, той просто отлиташе по-далеч. Това чувство го влудяваше, сякаш беше правил секс с жена, без да достигне оргазъм.

Тогава тя се размърда и в раздвижването произнесе неговото име. Сякаш светкавица огря стаята. Аркадин се озова обратно на дъждовния покрив, мъжът с бенката стоеше над него, а той слушаше разговора им с Девра.

— Той беше твоя отговорност — каза човекът с бенката, като имаше предвид Филя.

Сърцето на Аркадин започна да бие по-бързо. „Твоя отговорност.“ Защо мъжът с бенката ще казва това, ако Филя е куриерът в Севастопол? Пръстите му сякаш от само себе си погалиха кадифената кожа по врата на Девра. Коварна малка кучка! Филя беше войник, охрана. Тя беше куриерът в Севастопол. Тя е предала документа към следващото звено. Тя знаеше къде трябва да отиде Аркадин след това.