Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Не мога да съм сам. — Аркадин осъзна, че това е най-истинското нещо, което някога е казвал.

— Нито пък ще бъдеш.

Икупов се обърна и пое поднос от единия бодигард. Докато разговаряха, той беше направил чай. Икупов напълни две чаши до горе, сложи захар и подаде едната на Аркадин.

— Пийни сега с мен, Леонид Данилович — каза той, като вдигна димящата си чаша. — За твоето възстановяване, за твое здраве, за бъдещето, което ще бъде толкова ярко, колкото сам пожелаеш да го направиш.

Двамата мъже отпиха от чая си, който бодигардът хитро беше подсилил със значително количество водка.

— Нека никога вече не съм сам — каза Леонид Данилович Аркадин.

Това се случи преди много време, на междинна спирка по река, която се беше превърнала в кръв. Беше ли станал много по-различен от почти лудия човек, който беше опрял дулото на пистолета в главата на Семьон Икупов? Кой можеше да каже? Но имаше дни с проливни дъждове, страховити бури и сумрачни часове, когато светът изглеждаше толкова безрадостен, колкото той знаеше, че може да бъде. Спомените изплуваха като трупове по река, изхвърлени от неговото минало. И той пак беше сам.

Тарканян идваше на себе си, но фенотиазинът, който му бяха сложили, вършеше работата си — леко го упояваше и понижаваше мисловните му функции дотолкова, че когато Борн се наведе над него и каза на руски: „Борн е мъртъв, в момента те извеждаме“, замаяният Тарканян го помисли за един от мъжете в помещението на влечугите.

— Икупов ви прати — Тарканян вдигна ръка и усети бинта, с който парамедиците бяха вързали очите му, за да ги предпазят от светлината. — Защо не мога да виждам?

— Лежи неподвижно — тихо каза Борн. — Наоколо има цивилни. Медицински екип. Така те измъкваме. Ще си в безопасност в болницата за няколко часа, докато уредим по-нататък пътуването ти.

Тарканян кимна.

— Икупов е в движение — прошепна Борн. — Знаеш ли къде е?

— Не.

— Иска да ти е възможно най-удобно, докато даваш информация. Къде трябва да те заведем?

— В Москва, разбира се. — Тарканян облиза устни. — От години не съм бил у дома. Имам апартамент на „Фрунзенская“ — Той, изглежда, все повече започваше да говори на себе си. — От прозореца на всекидневната ми можеш да видиш пешеходния мост към парка „Горки“. Такова спокойно място. Толкова отдавна не съм го виждал.

Пристигнаха в болницата, преди Борн да има възможност да продължи с въпросите. После всичко стана много бързо. Вратите с трясък се отвориха и парамедиците свалиха носилката и се втурнаха с нея през автоматичните стъклени врати към коридора, който водеше до спешното отделение. Вътре беше претъпкано с пациенти. Един от парамедиците говори с преуморен лекар стажант, който го насочи към малко помещение в дъното на коридора. Борн видя, че другите стаи са пълни.

Двамата парамедици избутаха количката на Тарканян в стаята, провериха системата и го откопчаха.

— След минута ще е в съзнание. Някой скоро ще дойде да го прегледа — каза единият с отработена усмивка, която не беше неприятна. — Не се безпокойте, приятелят ви ще се оправи.

След като излязоха, Борн се върна при Тарканян и каза:

— Михаил, познавам „Фрунзенская“ добре. Къде точно е твоят апартамент?

— Той няма да ти каже.

Борн се извъртя точно когато първият стрелец — онзи, около когото беше увил питона — се хвърли върху него. Борн се олюля и се стовари върху стената. Замахна към лицето на стрелеца. Стрелецът блокира удара и блъсна с юмрук Борн в слабините. Борн изстена, а мъжът му нанесе кос удар отстрани.

Свлечен на едно коляно, Борн видя как мъжът вади нож и замахва към него. Борн се дръпна назад. Стрелецът се опита да атакува, но Борн замахна с десен прав в лицето му и чу задоволителното изпукване от строшената скула. Разярен, стрелецът се приближи, острието профуча през ризата на Борн и остави кървава дъга като наниз мъниста.

Борн го цапардоса толкова силно, че той залитна назад и удари носилката, на която Тарканян се раздвижваше след наркотичното вцепенение. Мъжът извади своя пистолет със заглушител. Борн се вкопчи в него, като здраво го сграбчи и го лиши от възможност да насочи пистолета.

Тарканян разви бинта от очите си и с усилие примигна, като се оглеждаше.

— Какво става, по дяволите? — сънено се обърна към стрелеца той. — Ти ми каза, че Борн е мъртъв.

Мъжът беше прекалено зает да отблъсква атаката на Борн и не отговори. Като видя, че огнестрелното оръжие не му върши работа, той го пусна и го ритна по пода. Опита да пресече защитата на Борн с острието на ножа, но Борн отблъсна атаките, без да се заблуждава от маневрите, които стрелецът използваше, за да го разсее.