Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Девра се втренчи в изкривеното му рамо.

— Ще трябва да ми го наместиш.

Мокри до костите, те седяха в едно до късно отворено кафене в другия край на Севастопол и опитваха да се стоплят, доколкото могат. Газовата печка в кафенето съскаше и тревожно хълцаше, сякаш се разболяваше. Пред тях стояха наполовина празни чаши с димящ чай. Беше минал само час, откакто се бяха спасили на косъм.

— Шегуваш се — каза тя.

— Така ще направиш — отвърна той. — Не мога да ида на нормален лекар.

Аркадин поръча храна. Девра ядеше като животно, като пъхаше с пръсти парчета задушено в устата си. Изглеждаше така, сякаш от дни не беше яла. Сигурно беше така. Като видя как Девра опустошава храната, Аркадин поръча още. Той ядеше бавно и предпазливо, с внимание към всичко, което слага в устата си. Убийствата го научиха на това: всичките му сетива работеха извънредно. Цветовете бяха по-ярки, миризмите — по-силни, всичко имаше богат и усложнен вкус. Можеше да чуе парливия политически спор, който се водеше в отсрещния ъгъл между двама старци. Усещаше краищата на собствените си пръсти върху бузата като шкурка. Беше абсолютно наясно със своя сърдечен ритъм, с кръвта, която прииждаше във вените му. Накратко, той беше ходещ, говорещ оголен нерв.

Двамата едновременно и обичаха, и мразеха да са в това състояние. Усещането беше форма на екстаз. Той си спомни как му попадна книгата „Учението на Дон Хуан“ от Карлос Кастанеда с меки оръфани корици. Беше се научил да чете на английски от нея — дълъг, мъчителен път. Идеята за екстаз никога не му беше хрумвала, преди да прочете тази книга. По-късно, като подражаваше на Кастанеда, реши да пробва пейот — ако можеше да го намери, — но идеята за дрога, независимо каква дрога, го караше да настръхва. Вече беше загубил твърде много. Нямаше желание да открива място, от което можеше никога да не се върне.

Междувременно екстазът, в който се намираше, беше и товар, и откровение, но той знаеше, че не може дълго да остане такъв оголен нерв. Всичко, от пламък в ауспуха на колата до цвъртенето на щурец, се сгромолясваше върху Аркадин така болезнено, сякаш са го обърнали с хастара навън.

Той изучаваше Девра с почти маниакално съсредоточаване. Забеляза нещо, което не беше видял преди — вероятно го разсейваше нейното ръкомахане и не беше обърнал внимание. Но сега може би просто беше изтощена или се беше отпуснала в присъствието на Аркадин. Имаше тремор на ръцете — нервно състояние, което не беше съвсем нормално. Той тайно наблюдаваше треперенето и си мислеше, че то я прави да изглежда още по-уязвима.

— Не те разбирам — каза й сега той. — Защо се обърна срещу своите хора?

— Мислиш, че Пьотър Зилбер, Олег Шуменко и Филя бяха моите хора?

— Ти беше брънка в мрежата на Зилбер. Какво друго да мисля?

— Чу как тази свиня ми говореше горе, на покрива. Да им се не види, всичките бяха такива. — Тя избърса мазнината от устните и брадичката си. — Никога не съм харесвала Шуменко. Първо трябваше да го измъквам от дълговете му на комар, после пък от наркотиците.

Гласът на Аркадин беше рязък, когато каза:

— Ти ми каза, че не знаеш за какво е бил последният заем.

— Излъгах.

— Каза ли на Пьотър?

— Шегуваш се. Пьотър беше най-лошият от всички.

— Но и малък талантлив негодник.

Девра кимна.

— Така мислех и аз, когато бях в леглото му. Той си позволяваше безнаказано ужасно много гадости, защото беше шефът — пиене, партита и, боже, момичетата! Понякога по две, по три на нощ. Писна ми от него и помолих да ме върнат обратно у дома.

„Значи е била гадже на Пьотър за кратко“, помисли Аркадин.

— Ходенето по партита обаче е било част от работата му — за да създава контакти, да е сигурен, че ще се върнат за още.

— Така е. Проблемът е, че прекалено много му харесваше. И неизбежно този начин на мислене зарази онези, които бяха близо до него. От кого мислиш Шуменко се научи да живее така? От Пьотър, ето от кого.

— А Филя?

— Филя си мислеше, че съм негова собственост, като недвижим имот. Когато излизахме заедно, той се държеше, сякаш ми е сводник. Мразех го в червата.

— Защо не се отърва от него?

— Той снабдяваше Шуменко с кока.

Бърз като котка, Аркадин се надвеси над нея през масата.

— Виж какво, сладурче, изобщо не ми пука кого харесваш и кого не. Но да ме лъжеш, е съвсем друго нещо.

— Ти какво очакваше? — отвърна тя. — Нахлу тук като някаква вихрушка.

Тогава Аркадин се засмя и разчупи напрежението, което се беше обтегнало до скъсване. Това момиче имаше чувство за хумор, което означаваше, че е умна, както и находчива. В ума си я свързваше с една жена, която някога значеше много за него.